Артър Кларк - Спусъкът

Бреланд замълча за миг и се обърна към дисплея. На картата се появяваха последните пет хиляди жертви. В залата цареше абсолютна тишина. По-късно президентът щеше да научи, че дори коментаторите са забелязали почтителното мълчание.

— Ще ни трябват три дни само за да прочетем имената им от тази трибуна. Ще ни трябват месеци, за да ви разкажа съдбите на всички тези хора. Но не мога да позволя да останат цифри, безименни и безлики. — Той вдигна ръка и посочи с лазерна показалка една точка в Айдахо. Дигиталното увеличение превърна точката в снимка на бял мъж с напомнящо на бухал лице, рошава руса коса и широка усмивка.

— Джон Карпани, трийсет и две годишен — блестящ учител по английски и ръководител на театралния клуб в „Манинг Сентрал Хай“ — каза Бреланд и натисна копчето на показалката си. Отвори се втора снимка, която предизвика ахкания и възклицания — Карпани, проснат по очи на паркинг, с окървавена риза и локва кръв наоколо. — Джон е бил застрелян с два куршума от шестнайсетгодишния ученик Майкъл Пейс, който донесъл бащиния си пистолет в училище, за да убие бившата си приятелка.

Още едно натискане на бутона и точката край Хюстън се уголеми в снимка на чернокосо кръглолико момиченце от латиноамерикански произход със замръзнала беззъба усмивка.

— Хуанита Рамирес, петгодишна. — Следващият образ показваше неподвижно телце, свито на земята. — Улучена от случаен полицейски куршум по време на преследване на автомобил. Играела си на двора, с куклите си, а по-големият й брат гледал от верандата.

Снимката се замени с друга от Лос Анджелис. Очилатият азиатски тийнейджър на нея се казваше Дейвид Чен.

— Отличен ученик в подготвителната академия „Пойнт Райе“. Една седмица след като изнесъл поздравителното обръщение на завършването си той разтребил стаята си, взел автоматичния пистолет от заключения шкаф в майчиния си кабинет и се самоубил в гората зад дома си. — На ужасяващата полицейска фотография се виждаше, че е отнесена половината от главата на момчето. — Дейвид оставил на баща си писмо, в което се извинявал, че го е разочаровал, и молел майка си за прошка.

Последната снимка показваше Джулия Майърс, чернокожа жена на средна възраст.

— Джулия отивала до магазина за мляко и хляб, когато някой я спрял, ограбил я и я прострелял в шията. Кръвта й текла на тротоара половин час. Трите й деца все още не могат да разберат защо някой я е убил за една двайсетдоларова банкнота. Това се е случило само преди две седмици на десет преки от Капитолия.

Бреланд затвори снимката на Джулия и се обърна към залата.

— Пак ви моля да се замислите — наистина ли имаме сигурност? Честният отговор гласи: недостатъчно. Ни най-малко.

— Дали старият отговор щеше да спаси живота на тези хора? Дали повечето оръжия могат да направят света по-сигурен? Не вярвам, макар че други може да не смятат така.

— Но ето какво вярвам с цялото си сърце — има места, които не трябва да се превръщат във въоръжени крепости, за да са сигурни, места, на които оръжията просто не са желани. Нашите училища, нашите черкви, нашите улици, нашият обществен транспорт, нашите съдилища и държавни служби, нашите домове и, да, дори нашите законодателни събрания — те трябва да са светилища.

Тези думи предизвикаха първите искрени аплодисменти за вечерта — и може би защото досега бяха сдържани, те прераснаха в овации, продължили повече от минута.

— Сега ще ви призная една малка измама — каза той, когато публиката утихна. — Аз не се страхувах, когато майор Имхоф ме държеше под прицел — защото знаех, че пушката му не е заредена. Знаех го не заради неговите уверения, а защото тази сграда е защитена от изобретението, за което говорих — от спасителния щит.

— Ако се беше опитал — случайно или нарочно — да влезе на територията на Капитолия със заредена пушка, майор Имхоф жестоко щеше да се изненада. Патроните му щяха да избухнат в момента, в който достигнат защитното поле на спасителния щит. Оръжието му щеше да бъде унищожено, а той щеше да има късмет, ако останеше невредим.

— Спасителният щит ни дава възможност да се справим със заплахата, без самите ние да вадим оръжие. Спасителният щит, който пази Капитолия, е само един от близо петстотинте, вече използвани от правителството и армията по света. Спасителният щит също е секретната техника, която се крие зад хуманитарната кампания на Америка за прочистване на света от противопехотни мини и неизбухнали боеприпаси от войните на двайсети век.