Артър Кларк - Спусъкът

Марк Бреланд дни наред бе спорил със себе си в опити да определи най-подходящото място, от което да изнесе речта си. Трябваше ли да се обърне към Конгреса от трибуната на Сената с надутата официалност на съвместно заседание? Това прибавяше непредвидимия фактор на живата публика — петстотин тридесет и девет души, които не му дължаха нищо и от които той щеше да поиска много.

Или да го направи от Овалния кабинет, който притежаваше огромен авторитет, но скъсяваше разстоянието до широчината на голямото бюро? Някои негови предшественици бяха използвали тази илюзия за близост в своя полза, но други бяха изгубили, тъй като бяха изглеждали обикновени или още по-зле, дребнави и жалки.

Имаше и други възможности, разбира се. Бреланд сериозно обмисли някои, включително да говори от спешното отделение на някоя болница, предните стъпала на полицейско управление, улиците на Вашингтон, стрелбището във Форт Нокс, студио с малка публика и училищна стая, пълна с деца. По настояване на Нолби Техническата служба предложи да постави президента в колкото иска дигитални среди.

Накрая се спря на залата на Сената — главно защото знаеше, че има голяма вероятност най-враждебно настроената му публика да е там. Но застанал зад високата катедра и вперил поглед в лицата им, докато задължителните ръкопляскания заглъхваха и всички се настаняваха на местата си, президентът се питаше дали е взел правилното решение.

„Говори директно на хората, не дръж лекция…“

— Ние смятаме следните истини за очевидни — всички хора са надарени от създателя си с определени неотменни права, сред които право на живот, свобода и стремеж към щастие — почна той. — Всички вие знаете тези думи. Това са идеалите на американския експеримент, идеалите на основателите на тази държава, обещанията, които Америка винаги е давала на своите граждани и света — живот, свобода и стремеж към щастие.

— Но нито един от тези идеали не може да се осъществи, нито едно от тези обещания не може да се изпълни, ако не разполагаме с една задължителна предпоставка — сигурността.

— Ето защо една от големите теми в човешкия живот навсякъде по света е липсата на сигурност. Тази липса се изразява в много аспекти на живота ни — ние се стремим към сигурност на народа си, на своите домове, на своите деца, на работата си, на връзките си.

— Всеки от нас може по различен начин да определи сигурността. Някои може би повече се нуждаят от нея, други по-малко. Но почти няма хора, които нарочно са уредили живота си така, че напълно да се откажат от нея.

— Защото, ако нямаме сигурност, ние живеем в страх. Боим се за себе си, за близките си. Боим се от загубата, страданията и смъртта.

— Но сигурността не е само отсъствие на страх — тя е противоотровата за страха. Тя е увереността, която ни позволява да оставим настрани най-мрачните си мисли и да прегърнем най-светлите си надежди. Тя е перспективата, че утрешният ден ще си струва очакването. Тя е ключът за вратата към безграничните възможности на живота ни. Тя не гарантира нищо — но позволява всичко, което има значение за нас.

— Не може да има „добър живот“, без да изпълним тази първа и най-основна предпоставка — да знаем, че поне в момента имаме сигурност. Всичко най-хубаво, на което сме способни ние хората — музиката, изобразителното изкуство, литературата, спортните постижения, философията, изобретенията, благотворителността, дори самата цивилизация — се осъществява в създаваните от нас сигурни пространства.

— В момента се намираме в такива пространства. Нито един от нас нямаше да е тук в Сената, ако се чувстваше застрашен. Нито един от вас нямаше да гледа, ако на вратата тропа непознат или в стаята мирише на газ.

— Но нашето чувство за сигурност е субективно състояние на ума. Въпросът е по-скоро да се чувстваме сигурни. Ние се чувстваме сигурни тук, но под някоя от седалките може да е скрита терористична бомба с тиктакащ брояч. Вие се чувствате сигурни, където сте, но навън може да дебне някой и да обмисля как да ви нападне.

— Най-интересното е, че дори само като говорим за тези неща, нашите възприятия се променят. Не си ли мислите да бръкнете под седалката или да се заслушате за тиктакането? Не си ли мислите да идете да проверите дали входната врата е заключена, или да си поемете дъх и да подушите въздуха?

— Убеден съм, че много от вас си го мислят. Ние реагираме на самото споменаване за вероятна опасност, сякаш е съвсем реална. Ние постоянно оценяваме сигурността също като на магистрала с много натоварено движение. Опитваме се да не напускаме зоната си на лично удобство — не прекалено бързо, не прекалено бавно, не прекалено близо. По подобен начин се опитваме да живеем в зона на лично удобство.