Артър Кларк - Спусъкът

— Разбирам, господин президент.

— Искрено се надявам, генерал Степак. — Той даде знак и вратата на лимузината се отвори. Преди да слезе, Бреланд се наведе към министъра и прибави: — Защото ако хората като вас не са готови за двайсет и първия век, може и да не навлезем в него чак до двайсет и втория.

Сред четиримата, натикани в буса, нямаше весели лица. Броуиър определено изглеждаше мрачен, около устата на Хортън продължаваха да се очертават суровите бръчки на гнева. Изражението на Тейър издаваше тъга, а Вал Боудън все още беше изненадан от неподозираните тайни на своето назначаване.

Спорът не продължи много, но въпреки това бе изтощителен. Пръв говори Хортън и изложи категоричната си позиция.

— Не можем да дадем на правителството втория модел — нито днес, нито никога. Трябва да разглобим експерименталното устройство и да унищожим всички данни от вчерашните тестове. Ако не действаме бързо, няма да имаме такава възможност. И абсолютно всеки, който знае за оперативните принципи на устройството достатъчно, за да го възпроизведе — особено ние четиримата, — трябва да се закълне на оня Бог, от който най-много се бои, че никога няма да го предаде на онези хора.

За негова изненада, най-енергично му се противопостави Лий.

— Тук има прекалено много хора, които знаят части от загадката — на експеримента оная нощ присъстваха петстотин души — каза тя. — Трябва да подкрепим Горди. Пристройката има хиляди различни връзки с външния свят. Трябва да ги използваме, докато още можем. Нуждаем се от повече тежест, а не от повече тайни — сенатор Уилман трябва да се появи по късните новини, а доктор Броуиър — по ранните.

Но никой друг не смяташе, че могат да организират такава кампания достатъчно бързо. Накрая Хортън надделя с неоспоримия факт, че неговият план не изисква никаква външна помощ.

— Можем да го направим сами — заяви той. — Тук сме на своя територия. — Когато обеща, че нейното предложение ще е вторият му приоритет, Лий отстъпи.

Ала ги спряха още щом излязоха от буса.

— Доктор Броуиър! Доктор Хортън! Моля, почакайте ме. — Беше Шивача, един от неуниформените военни от свързочния център — тичаше откъм западния паркинг на Пристройката. — Господин лейтенант, намерих ги — прибави той в закачения на яката си микрофон.

— Каква е тая суматоха? — попита Броуиър.

— От почти цял час ви пращаме съобщения по пейджъра и ви търсим навсякъде — задъхано отвърна Шивача. — Търсят ви. В свързочния център.

— Кого?

Военният посочи трима от тях.

— Доктор Броуиър, доктор Хортън и доктор Тейър. Съжалявам, доктор Боудън, президентът не спомена за вас.

— Президентът ли? — попита Джефри.

— Да. Чака, откакто ви търсим. Моля ви, елате бързо…

Погледите, които си размениха, варираха от скептицизъм до страх.

— Съобщете, че идваме веднага — успя любезно да се усмихне Броуиър. — И четиримата.

В малкото свързочно помещение пред тях се появи Марк Бреланд, седнал на бюрото си в Овалния кабинет.

— Добър ден, госпожо, господа…

Преди президентът да успее да довърши поздрава си, Броуиър го прекъсна.

— Къде е доктор Грийн? Арестуван ли е?

Бреланд премигна изненадано, после се засмя и поклати глава.

— Добре — каза той. — Всяко нещо по реда си. — Президентът погледна към някого извън обектива. — Докторе? — После освободи стола си.

След няколко секунди мястото му зае Гордън Грийн.

На лицето му се бе изписала смутена усмивка. Той се обърна надясно.

— Каква е таксата за шанса да седнеш зад голямото бюро? Може би дарение от пет хиляди долара за партията? — Той отново погледна към обектива. — Някой може ли да ме снима? Родителите ми ще искат да закачат снимката на стената в трапезарията. — Той пак се завъртя надясно. — Може ли да се снимам и с президента?

Зад кадър се разнесе смехът на Бреланд.

Лий първа се опомни от изненадата си.

— Добре ли си, Горди?

— Вече съм страхотно — отвърна той. — Липсваше ми.

— Какво правиш там?

Грийн хвърли въпросителен поглед надясно и всички чуха отговора на президента.

— Хайде, кажете им.

— Добре. Давам консултации. Ще ми трябва и вашата помощ. След месец Спусъкът излиза на публичната сцена и хората тук сериозно искат да го представят както трябва. — Той скръсти ръце на корема си. — Мисля, че всичко ще е наред, приятели. Макар да не мога да повярвам, че го казвам.