Артър Кларк - Спусъкът

— Истината е, че едва когато имаме истинска сигурност, можем да се радваме на свободата на словото. Ако се страхуваме да не ни затворят устата с оръжие, нашата свобода не струва нищо. Едва когато имаме истинска сигурност, можем да посветим енергията си на самоусъвършенстването и изграждането на бъдеще.

— Преди няколко месеца ми беше съобщено за поразително откритие — откритие, което за пръв път ни дава друг отговор на насоченото срещу нас оръжие. Бях длъжен да помисля дали като народ, като държава, ще сме по-сигурни, ако използваме това откритие. След продължителни консултации с моя кабинет и с моята съвест аз стигнах до заключението, че отговорът е „да“.

Той излезе иззад катедрата, отиде до ръба на трибуната и остави пистолета там. Стрелецът се приближи и остави карабината си до пистолета.

— Квестор, можете да ги вземете — каза Бреланд. Когато квесторът неуверено закрачи напред от дъното на залата, президентът се обърна към мъжа с оранжевата жилетка. — Благодаря за помощта, майор Имхоф.

Имхоф отдаде чест и напусна трибуната. Публиката вече кипеше от очакване. Мнозина бяха направили връзката между думите му и слуховете през последния месец. Бреланд почти чуваше шепота: „Спусъка — той говори за Спусъка. Писмото на Грийн не е било измама…“

— Така е по-добре — рече президентът, когато се върна зад катедрата и квесторът взе оръжията. — Чувствам се по-спокоен без пистолета в ръката ми — и без пушката, насочена срещу мен. Защото аз не искам да живея така. Предполагам, че малцина от вас искат.

— Стигнах до мисълта, че сигурността, която ни дават нашите оръжия, не е истинска. Тя е заблуда — сянка на истинската сигурност. Едно въоръжено общество не е цивилизовано — то е убийствено, ужасено общество. Босна през миналия век, Кашмир и Египет през нашия. И Америка през двата.

— Оръжието е първото решение на нашата страхлива потребност от самозащита. То също е първото решение на престъпниците, за да ни наложат своята воля.

— Какъв избор имаме ние? Можем също да се въоръжим — или да се превърнем в бегълци, криещи се в домовете си, напускащи военните зони.

— Но и в двата случая изходът може да е фатален. Както и става — при това прекалено често.

До този момент огромният екран на стената зад Бреланд показваше президентския печат. Сега се появи дигитална карта на петдесет и двата щата, бяла на син фон, като щатските граници бяха очертани с черно. Започнаха да изникват червени точици — наглед случайно, илюзия, развенчана от бързо променящия се брояч, появил се под полуостров Флорида, чиито големи цифри също бяха червени.

— Няма тържествена стена от черен мрамор за жертвите в нашата нецивилизована война — техните малки паметници са пръснати по гробищата от Атлантика до Пасифика — продължи Бреланд. — Но ми се иска да имаше такъв мемориал, защото тогава щях да мога да забравя цялата статистика и просто да ви го посоча и да ви помоля да го обиколите от единия до другия край. Тогава щяхте да разберете защо трябва да се промени нещо.

— Но самият паметник никога няма да бъде завършен. Той бързо ще стане много по-голям от Виетнамския мемориал. Всъщност всяка година ще трябва да прибавяме по още една част, голяма колкото Виетнамския мемориал.

— И това продължава вече близо век — американската Стогодишна война.

— Дори през най-тежките години от онзи ужасен виетнамски конфликт жертвите в джунглите и оризищата в Югоизточна Азия са били по-малко от половината от загиналите по улиците и в домовете на Америка. След петнайсет години сражения на Стената са изписани имената на петдесет и осем хиляди ветерани. През същите онези петнайсет години Америка е погребала близо половин милион цивилни жертви на нашата вътрешна война — девет пъти повече.

— Даже да вземем първия ден на новото хилядолетие като отправна точка за нашия Граждански мемориал, ще ни трябва стена, която изцяло ще загради Огледалното езеро — и ще трябва да е висока пет метра.

Броячът зад Бреланд все още се въртеше и точиците продължаваха да се появяват. Сега по големите градове пълзяха грозни тъмночервени петна, дори по-слабо населените щати бяха осеяни с червено.

— Всяка година нашите оръжия убиват толкова хора, колкото СПИН-ът по време на своята кулминация, повече от нашите коли, два пъти колкото алкохола и четири пъти колкото наркотиците.

— Миналата година броят на жертвите се нарежда на трето място в историята ни: четирийсет и шест хиляди триста четирийсет и една.