Кони Мейсън - Лъвът

Ариана не отвърна нищо. Вече не беше толкова сигурна, че норманите са вредна напаст за Англия. Дълги години Англия беше владяна и управлявана от датчаните. През 1052 г. крал Едуард сам бе предложил короната на херцог Уилям Нормански. После обаче без всякакво обяснение бе отстъпил трона си на Харолд, син на граф Годуин. А след смъртта на Едуард, разгневен задето бе изгубил Англия така несправедливо, Уилям навлезе на английска територия, разгроми войските на Харолд при Хейстингс и предяви претенции към английската корона.

На Ариана й беше трудно да го признае, но Уилям успя да наложи единно управление на цяла Англия. Той беше суров и безпощаден с тези, които не му се подчиняваха, но едновременно с това беше справедлив към всичките си поданици.

— Развържете ме, Едрик!

Той я погледна с известно съчувствие.

— Скоро, милейди, но не сега. Вероятно ще ви оставя да яздите без въжето, когато стигнем Блекхийт и моите се присъединят към нас. Едва тогава ще съм сигурен, че няма да ми избягате.

В съзнанието на Ариана се зароди нова надежда за бягство. Блекхийт беше близо до Крагмер. Ако намереше начин да извести своите хора, те щяха да я освободят и да я пазят от Едрик, докато не се появи Лайън. Но дали изобщо Лайън щеше да я потърси? Прибързаността й винаги й навличаше неприятности. Може би съпругът й щеше да реши, че с нея си навлича само неприятности и бързо да я забрави. С лейди Забрина до себе си, той нямаше кой знае каква нужда от съпруга. Наистина ли му беше съвсем безразлична? Само да можеха да започнат всичко отначало!

Лайън започна трескава подготовка на хората и оръжията си. Нямаше търпение да напуснат града. Очакваше само Забрина да натовари багажа си в колата, с която щеше да ги следва на известно разстояние. Но съдбата не беше на негова страна. Часове преди да тръгнат, той беше повален от мистериозна болест. Заразата тръгна от замъка на Уилям и за съвсем кратко време превзе целия град. Първо започна с треска, която периодично беше прекъсвана от стомашни спазми, придружени с жестоко повръщане. Дори след като симптомите утихнеха, жертвите на странната болест оставаха почти без сили. Дори обръщането в леглото представляваше непосилна задача. За Лайън се грижеше лично лекарят на краля.

Състоянието му започна да се подобрява чак след седмица. Но когато Лайън се почувства достатъчно добре, за да се държи изправен на седлото, се разболя Забрина. Болестта не пропусна никого, включително и кралското семейство. Изминаха цели три седмици, докато Лайън и Забрина успяха да тръгнат на север.

С всеки изминал ден Ариана все повече се страхуваше, че Лайън наистина я е забравил. Пътуваха от доста време, защото яздеха само нощем. Лайън разполагаше с достатъчно време, ако се беше опитал да ги настигне. Когато пристигнаха в Блекхийт, Ариана видимо се оживи. Тя искрено се надяваше, че ще успее да изпрати известие в Крагмер. Но и този път късметът й изневери. След няколко часа почивка те отново се отправиха на път. В пътуването им към Абернети ги придружиха рицарите на Едрик.

Лайън препускаше неуморно с една единствена мисъл в главата. Беше все още слаб и блед, но почти беше възвърнал силите си. Единственото, което го интересуваше, беше да открие Ариана.

Беше изминал почти цял месец, откакто тя избяга с Едрик и за това време можеше да се е случило всичко. Дали тя наистина обичаше саксонския лорд, питаше се Лайън. Дали изобщо се сещаше за своя съпруг?

Беше ли се отдала на Едрик Блекхийт?

— Лорд Лайън, — провикна се Забрина, докато яздеха. — Ако не наредите да спрем и да починем, ще издъхна от изтощение. Имайте милост. Все още се възстановявам от тежката болест и не мога да понеса този безумен бяг.

През целия път Лайън се стремеше да игнорира Забрина. Той нямаше ни най-малка представа за плановете й отново да го прелъсти. Ако знаеше какви са намеренията й, със сигурност щеше да направи всичко възможно да стои настрана от нея.

Лайън спря коня си и даде знак на своя ескорт от дванадесет доверени рицари да спрат. Знаеше, че Забрина е права. Някои от неговите рицари също бяха преболедували и изглеждаха доста изтощени.

— Наблизо трябва да има имение. Ще помолим да останем там през нощта. Лорд Дентън ще ни приеме на драго сърце, когато научи, че с нас е красивата лейди Забрина — каза шеговито Лайън, но вътрешно знаеше, че това е самата истина. Болестта не беше оставила и следа върху прекрасното лице на Забрина.

Лорд Дентън беше възрастен ерген. Той прие радушно лорд Лайън в дома си. Предостави на Лайън и Забрина специални спални, а рицарите настани при своите воини. След обилната вечеря играха шах и пиха от разкошното вино, което им предложи възрастният лорд. Скоро Лайън се оттегли в стаята си. Забрина цяла вечер флиртува с лорд Дентън, докато най-сетне не се отправи към леглото си. Лайън се ядоса, когато Дентън спомена между другото, че лорд Лайън е истински щастливец да пътува в компанията на очарователната лейди Забрина. Освен това сподели с Лайън, че им е предоставил свързани спални. Тогава Лайън реши, че вратата помежду им трябва задължително да бъде заключена.