Кони Мейсън - Лъвът

Лайън влезе в спалнята си със свещ в ръка. Той бързо заключи общата врата и се съблече. Когато обаче се отпусна в леглото, усети ясно диханието на човек. Трябваха му няколко секунди да осъзнае, че не е сам в леглото. Той можеше да усети всяка прекрасна извивка на тялото, чиято топлина усещаше до себе си. Лайън изстена от възбуда. Беше минало толкова време, откакто не беше спал с жена.

— Ах, милорд, толкова време мина от последният път! — каза Забрина и прокара ръката си надолу по корема му. Тя започна нежно да милва твърдия му член и потръпна от удоволствие, когато усети как той трепна в ръката й. — Нека ти доставя малко удоволствие, скъпи. Знам какво харесваш най-много.

Тя започна да целува с влажните си устни тялото му, надолу и надолу, докато езикът й не докосна слабините му. Той изстена и се опита да я отблъсне.

— Не, скъпи, искам да направя това за теб. Нима жена ти е готова да те задоволи по този начин? Толкова си мъжествен и надарен, любими мой!

Той усети как устните й го поеха и засмукаха дълбоко. Само секунда след това беше вече изцяло на нейно разположение, пленен безпомощно като нощна пеперуда от огън. Изведнъж в съзнанието му изплува образът на Ариана. Тя му се усмихваше, омайваше го с чаровното си излъчване, с красивото си лице, с изящното си тяло. Златистите й коси украсяваха прекрасното й лице и сякаш образуваха ореол над главата й. Устните и бяха пурпурно червени и блестящи, а очите й — зелени като чудни смарагди.

Той си спомни неповторимото излъчване на тези очи, изгарящи от страст или от гняв, и разбра, че никоя друга жена не е в състояние да го плени така, както Ариана. Сега осъзна, че държи на нея много повече, отколкото предполагаше. Дори и да обичаше Едрик, тя беше негова съпруга и той щеше да си я върне. Лайън възвърна решителността си и отблъсна Забрина настрана.

— Махай се от тук, Забрина, преди да съм загубил търпението си. Ако някога отново опиташ да направиш подобно нещо, ще те ударя. Бих посъветвал и съпруга ти да го прави по-редовно, за да те сложи на място.

— Скъпи, не знаеш какво говориш! Нали не смяташ да ме преотстъпиш на лорд Едрик?

— Такава е волята на Уилям!

— Едрик има лейди Ариана, а ти имаш мен. По този начин всички ще сме доволни. Това е най-добрата развръзка.

— Добра за кого? Не се заблуждавай, Забрина, Ариана е тази, която желая. Ще е най-добре да свикнеш с мисълта, че ще се омъжиш за Едрик Блекхийт. Връщай се в спалнята си. Не желая да стоиш повече в стаята ми.

Във виолетовите й очи проблесна заплашителна искра.

— Отблъсквате ли ме, милорд?

— Да. Аз съм женен, а скоро и вие ще бъдете омъжена.

Тя се изправи от леглото. Бледото й голо тяло ясно се очерта в тъмнината на стаята.

— Това, че сте женен, не е било пречка за вас досега. Но когато Ариана роди детето на Едрик, ще съжалявате, че сте предпочел невярната си съпруга пред мен — каза Забрина и излезе разгневена от стаята.

Лайън усети остра болка от думите й и дълго мисли върху тях. Беше напълно възможно Едрик да е отвел Ариана в леглото. Със сигурност вече много пъти бе имал възможността да го стори. Беше минало твърде много време, откакто избяга с нея. Лайън отново прокле болестта, която го задържа в двореца на Уилям и го принуди да изгуби ценно време. Независимо от това какво се беше случило, Ариана му принадлежеше и той се закле никой друг мъж да не я притежава. Някак дълбоко в себе си той беше сигурен, че тя няма да го предаде и няма да допусне до себе си друг мъж. Ако някой я принудеше да го стори насила, той щеше да отмъсти.

Три дни по-късно, Лайън и неговите рицари, готови за битка, нахлуха в Блекхийт без да срещнат каквато и да било съпротива. В двора имаше няколко крепостни селяни, които ги наблюдаваха уплашено. Когато Лайън се насочи към тях с намерението да им зададе няколко въпроса, те се разбягаха ужасени. Най-после се появи сенешалът на замъка, който изглеждаше видимо притеснен.

— Къде е господарят ти? — попита Лайън.

— Не е тук, милорд — отговори разтреперан човекът насреща.

— Знаеш ли кой съм аз? — продължи Лайън и надигна шлема от главата си, за да може човекът да види лицето му.

— Разбира се, че знам! Кой не познава Лайън Нормански!

— Да, това съм аз! — отвърна Лайън, — Сега ми кажи къде отиде господарят ти и имаше ли с него една жена?

Лорд Едрик почти не разполагаше с време, когато напусна Блекхийт. Беше успял само да предупреди своя сенешал да очаква лорд Лайън и му беше възложил задачата да го задържи колкото се може повече. Но макар сенешалът на замъка да беше верен поданик години наред, той не искаше да рискува живота, си като, излъже Лайън Нормански.