Кони Мейсън - Лъвът

Стегнатите му бричове от неизбелена вълна разкриваха дълги мускулести бедра. Силните му набити крака бяха обути в дебели чорапи, които стигаха до коленете, а късото му наметало от груба черна вълна бе прихванато на шията с необичайна брошка, инкрустирана със злато и скъпоценни камъни. На кръста си носеше широка кожена препаска, на която бе затъкната кама от най-скъпата стомана, с извито острие и дръжка, инкрустирана със скъпоценни камъни. Камата и златната брошка бяха единствените украшения по тялото му. И двете бяха скъпи дарове от самия Уилям.

Церемонията беше към своя край. Веднага щом свещеникът ги обяви за законни съпруг и съпруга, Лайън се обърна към Ариана и сковано й се поклони.

— Свършихме, милейди — каза той и й поднесе ръката си. — Ако позволите, ще ви придружа до спалнята ви.

В този момент Надая, която през цялото време бе стояла почти незабележима в ъгъла на параклиса, се втурна към лорд Лайън и застана решително на пътя му.

— Не бива, милорд! Не можете да я отведете в леглото си. Не е редно. Та тя е още девойка! Дори не е започнала да кърви! Не може да ви роди наследник.

Ариана се почувства така, сякаш земята се беше разтворила под нозете й и тя бе пропаднала в самия ад. Лицето й, досега бледо и безизразно, поруменя от свян.

Лайън изгледа Надая с нескривано отвращение.

— Нима си мислиш, че бих отвел в леглото си едно дете? Лъжеш се, стара вещице. Смятам просто да отведа лейди Ариана до спалнята й, за да си събере нещата.

— Да си събера нещата? — Кожата на Ариана настръхна от тревожно предчувствие. — Отиваме ли някъде?

— Трябва незабавно да се върна в Лондон. Уилям скоро се връща в Нормандия, за да вземе съпругата и децата си, а аз ще го придружа. Ще ви оставя в манастира „Сейнт Клер“, където благонравните монахини ще ви научат на човечност и покорство. Там ще сте в безопасност.

— Не! — Гласът й потрепваше от уплаха. — Не бих могла да живея изолирана от света! Ще умра от отегчение. Предпочитам да остана в Крагмер и да се грижа за замъка във ваше отсъствие.

— Оставям един от своите хора, сър Гай, да се грижи за Крагмер в мое отсъствие, и достатъчно наемни войници, за да предпазят тези земи от нашественици. Вече говорих с вашия сенешал и той ме увери, че ще съдейства всичко да бъде наред в наше отсъствие. А един ден, когато Уилям реши, че вече няма належаща нужда от мен, ще се върна тук като истински господар на Крагмер.

— Ами аз?

Лицето на Лайън остана непроницаемо.

— Някой ден може и да реша, че имам нужда от съпруга. А дотогава ще се наложи да останете в манастира.

Ариана изправи гордо крехките си рамене, а в очите й проблесна нескрита омраза.

— Норманско копеле! Безсърдечно нищожество! Предпочитам да изгния в манастира, вместо да стана ваша съпруга!

Тя тръсна гневно сребристите си коси и се втурна покрай него по тесните каменни стъпала, които се виеха по пътя към нейните покои в северната кула. Напрегнатите сини очи на Лайън я проследиха, докато се скри зад тежката врата, а лицето му придоби замислено изражение. Един ден, помисли си той, малката непокорна девица щеше да се превърне в привлекателна зряла жена, разцъфнала и готова да достави удоволствие на един мъж. Надяваше се той да бъде този, който да опитоми буйната й кръв, щом стане готова за това.

Само при мисълта, че друг мъж би могъл да отключи страстта й, Лайън изпита заслепяваща ревност. Чувството за притежание, което ненадейно бе започнал да изпитва към лейди Ариана, го порази, защото беше непривично за мъж с неговия темперамент. Изведнъж с почуда той осъзна, че му се иска да пришпори годините и да се озове в онзи неопределен бъдещ ден, когато невинната му съпруга ще е готова да вкуси насладите на плътта.

Лондон, 1072

Уилям Завоевателят бе издигнал своята кула в лето господне 1066, веднага щом влезе победоносно в Лондон. Построи я от пръст и дърво в югоизточния край на старото римско селище. Избра грижливо мястото, за да може да наблюдава не само големия град, но и водите на Темза, и оттам зорко държеше под око завзетите територии.

Лайън Нормански наблюдаваше безмълвно Завоевателя, който барабанеше нервно с пръсти по масата и замислено мълчеше. Нямаше представа защо бе повикан и после принуден да чака благоволението на краля, но предполагаше, че Уилям ще повели той и хората му да потушат поредния бунт, възникнал някъде из кралството. Негово величество бе пречупил гръбнака на въстаническите сили още през 1968 година. Тогава озверяла тълпа от недоволни саксонци в Западна и Югозападна Англия бяха подхванали атака, която започна с клането на три хиляди нормани от гарнизона в Йорк. Уилям бе реагирал светкавично. Той нахлу стремглаво в Йорк и опустоши цялото селище, чак до река Тес.