Кони Мейсън - Лъвът

— Но ти си още дете! Не можеш да ги защитиш от завоевателите, които настъпват от север. Кралят на Шотландия отдавна е хвърлил око на Нортумбрия. Малкълм не би се поколебал да отнеме Крагмер от едно беззащитно момиче.

Ариана изгледа унищожително кокалестата вещица.

— Ти на чия страна си, Надая? И какво правиш тук? Не си спомням да съм те викала от дупката ти в гората. Може би великият нормански рицар няма да се зарадва да види вещица в току-що придобитите си земи.

Ариана не искаше да обиди старицата, но думите сами се изтръгнаха от устата й. Открай време знаеше, че Надая е вещица и че живее в гората отвъд крепостта. Жените често се обръщаха към нея, когато искаха да заченат и не можеха, или пък носеха дете твърде скоро след предишното и искаха да пометнат. Хората разправяха, че Надая умеела да прави и черни, и бели магии, и че тежко се пишело на онзи, когото застигнело проклятието й.

Ариана знаеше, че не бива да вярва на всичко това и в действителност още от дете беше силно привързана към възрастната жена. Познанията й за билки и растения бяха безгранични и неведнъж бе връщала болни от прага на смъртта. Още от малка Ариана бе научила много от добрата старица. Освен това, Надая бе една от малкото, които знаеха за необичайния дар на Ариана.

Способностите й да „вижда“ разни неща се бяха проявили още в детството, но твърде малко бяха онези, които подозираха за тази странна дарба. Освен Надая, разбира се, която изглежда знаеше всичко. Навремето майка й също знаеше, и малко преди да умре я бе посъветвала да пази дарбата си в тайна, защото мнозина не биха се поколебали да я обявят за вещица. Ариана бе приела съвета й присърце.

— Великият нормански рицар не се бои от никого, а най-малко пък от вещицата на Крагмер — отвърна невъзмутимо Надая. — Не се бой, Ариана, старата вещица е тук и ще те пази. Погледни ей там… — Тя посочи с кокалестия си показалец към приближаващите ездачи. — Не е ли величествен?

Ариана се вторачи в наближаващия рицар с нарастваща уплаха. Той наистина приличаше на хищника, чието име носеше. Яхнал уверено жребеца си, изглеждаше непобедим под тежестта на лъскавите си доспехи. И макар шлемът да бе спуснат над очите му, Ариана живо си представяше лицето му, белязано с рани от ожесточени битки.

Лайън Нормандски спря бойния си жребец досами главния портал и огледа одобрително внушителната крепост, която си беше извоювал в честна битка. Главната кула, издигната насред гъста горичка, беше обградена от всички страни с ров, пълен с вода, и по-малки защитни кули. Това беше първата такава крепост, която виждаше в Англия, макар че за Нормандия беше нещо обичайно. И все пак беше щедра награда, каквато дори не би могъл да мечтае да притежава, ако не беше спасил живота на Уилям Завоевателя при една от първите му тежки битки на Мейн.

Като незаконороден син без пукната пара, Лайън нямаше никакви шансове да се ожени за богата наследница и още по-малко да стане господар на такива владения. Позорното прозвище „копеле“, с което бе жигосан по рождение, бе оставило дълбок белег в душата му. Беше го направило по-силен и по-безмилостен.

Още от пръв поглед Лайън забеляза, че кулата е добре укрепена, за да отблъсква мародерите от север, и на устните му трепна усмивка. Крепостта се издигаше гордо насред обширна, плитка долина, прорязана от водите на река Хамбър. Главната кула бе снабдена с подвижен мост и тесни бойници под назъбените парапети, а по-малките правоъгълни кули наоколо с амбразури във всеки ъгъл правеха крепостта още по-надеждна. Лайън вече бе имал възможност да мине през близкото селище и видя, че и крепостниците, и свободните селяни живеят в охолство.

Лайън проследи с поглед тънката снага на главната кула и присви очи към мъничкото бледо лице, вторачено в него откъм назъбения парапет. Бойният му жребец затанцува нетърпеливо под него, докато рицарят леко се поклони за поздрав. Дребничката фигурка рязко се скри зад парапета. Внезапно развеселен, Лайън се насочи към подвижния мост и свали тежкия си шлем, докато чакаше да го спуснат. Гъстите му, черни коси проблеснаха на слънчевата светлина почти толкова ослепителни, колкото и бронзовият шлем допреди малко.

В този миг Кийн, верният сенешал на Ариана, се обърна към нея и повдигна въпросително вежди.

— Милейди?

— Няма смисъл — отвърна сприхаво тя. — Спуснете моста. Аз пък ще сляза да поздравя новия господар на Крагмер, макар че предпочитам да пронижа с нож сърцето му.