Кони Мейсън - Лъвското сърце

— Искам с очите си да видя това копеле, преди да реша какво да направя.

Изтича нагоре по витата каменна стълба към пътеката на стената и надникна през парапета. Това, което видя, накара гняв да пробяга през него. Облечен в отличителната си бяло-златиста надризница, с шлем, блестящ под слънцето, рицарят, възседнал снежнобелия си кон, се взираше нагоре. Когато видя Лъвското сърце, вдигна меча си в предизвикателен жест.

— Копеле такова! — изфуча Лъвското сърце.

— Какво смяташ, че иска? — запита Джайлс.

— Очевидно е. Предизвиква ме.

— Мисля, че ще ни вкара в капан, ако го подгоним.

— Може би ще ни отведе право при Луелин — изрече замислено Лъвското сърце. — Ние това искаме, нали? Търсехме Черния вълк на Сноудония още откакто дойдохме в Уелс. Сблъсъкът с него е това, за което се подготвяхме през тези дълги седмици. Ще оставим рицаря ренегат да ни отведе до него.

— Да — съгласи се Джайлс. — Хората жадуват за една хубава битка.

— Вдигни гарнизона по тревога — заповяда Лъвското сърце. — Остави двама на портата. При никакви обстоятелства подвижната решетка не бива да се вдига, докато ни няма. Сложи и двама часови да пазят затворниците в кулата. Останалите да се съберат в двора в пълно бойно снаряжение.

— Приготви се да умреш — извика Лъвското сърце към Белия рицар. — Когато се срещнем в боя, само един от нас ще си тръгне жив!

След малко подвижната решетка беше вдигната и Лъвското сърце излезе начело на внушителната си армия. Когато Белият рицар напълно се увери, че го следват, вдигна меча към шлема си в подигравателен поздрав и препусна в галоп към далечните хълмове.

Лъвското сърце изруга под нос. Белият кон беше бърз, а рицарят като че ли знаеше точно къде отива. Лъвското сърце не го изпускаше от поглед, докато галопираше неудържимо нагоре към хълмовете. Преследването стана трудно, когато стигнаха гъстите гори, но решимостта на Лъвското сърце не отслабваше.

— Отваряйте си очите за засади — предупреди той лейтенантите си.

Не се натъкнаха на засада. Вместо това рицарят водеше патрула все по-високо и по-високо, навлизайки още по-навътре в гъстата гора. Лъвското сърце тъкмо беше стигнал до хълма, когато рицарят внезапно изчезна. Предполагайки, че негодникът е слязъл по другата страна на хълма, Лъвското сърце поведе воините си по стръмния склон. Когато стигнаха дъното, разбра, че е бил измамен. Но с каква цел?

С каква цел рицарят ги беше подмамил да излязат от кулата?

Патрулът на Лъвското сърце вече се беше отдалечил, когато Меър и отец Кадък отидоха в кулата. Всеки от двамата носеше по една кофа прясна вода.

— Какво носите? — запита сър Осгуд, един от двамата стражи.

— Вода за затворниците — отвърна отец Кадък.

— Каква е тази суматоха в двора? — запита другият страж, наемник на име Фенууд.

— Не знаете ли? — изрече Меър с престорено вълнение. — Тайнственият рицар, когото Лъвското сърце търси, се появи пред стените малко след утринна. Лъвското сърце събра хората си и го подгони.

— Кълна се в бога, как ми се иска да бяхме с тях — измърмори Фенууд. — Този рицар ще отведе нашите хора право при Луелин.

— Може би бихте могли да го видите от стената — намекна хитро Меър.

Стражите размениха многозначителни погледи.

— Оставете водата — заповяда сър Осгуд. — Ще я отнесем на затворниците, след като се върнем.

Когато отец Кадък остави долу кофата, се блъсна неволно във Фенууд.

— Господ да ми прости — измърмори той под нос, докато ловко измъкваше ключа от колана на наемника.

Нямайки търпение да видят какво става, двамата стражи се качиха бързешком по стълбите, оставяйки свещеника и Меър сами.

— Взехте ли го? — изшептя Меър.

— Да — отвърна отец Кадък, изваждайки ключа изпод черното си расо.

Пъхна ключа в ключалката и отвори вратата.

— Отец Кадък! Какво правите тук? — запита сър Рен, когато видя свещеника застанал в рамката на отворената врата.

— Къде са стражите?

Меър надникна над рамото на свещеника.

— Побързайте. Нямаме време за губене. Бързо по стълбите и в параклиса.

Мъжете, мръсни и брадясали, изскочиха от помещението и хукнаха нагоре по стълбите. Меър запуши носа си и трепна, докато минаваха покрай нея, но геройски остана да пази, докато и последният мъж не мина край нея.

Тогава отец Кадък заключи вратата, предаде ключа на Меър и тръгна подир мъжете. Меър се качи по стълбата на крепостната стена с треперещи крака и се приближи към стражите.