Кони Мейсън - Лъвското сърце

— Няма резервен ключ. Не съм се приближавала към кулата. Стражите ти не ти ли казаха?

— Да, но хората не изчезват безследно. Казаха ми, че твоят свещеник и камериерката ти донесли вода на затворниците тази сутрин.

Отец Кадък и Меър влязоха в параклиса тъкмо навреме, за да чуят думите на Лъвското сърце.

— Ванора не знае нищо — защити я свещеникът.

Лъвското сърце обърна ледения си поглед към свещеника и камериерката на Ванора.

— Обяснете ми как освободихте затворниците — заповяда той строго. — Знам, че Ванора ви е накарала, така че не се опитвайте да ми говорите небивалици.

— Било е чудо — каза отец Кадък, вдигайки очи към небето. — Стражите ви са били при портите. Как може някой да излезе от замъка без тяхно знание?

— Точно това искам да знам. Ако моите хора са били немарливи, ще ги накажа.

Ванора изпрати предупреждаващ поглед към свещеника. Явно стражите в кулата се страхуваха да признаят, че са напуснали местата си, макар и за кратко. Правосъдието на Лъвското сърце щеше да бъде бързо и жестоко, ако разкриеше това.

— Нищо не знаем — повтори свещеникът. — Занесохме вода в кулата и си тръгнахме.

— Къде беше Ванора през това време?

— В стаята си.

Строгият поглед на Лъвското сърце намери Ванора. Тя го изгледа, без да трепне.

— Не видя ли Белия рицар пред портите?

— Не, моята стая гледа към реката. Нищо не съм видяла.

— Трябва ли да вярвам, че затворниците са излетели през прозореца?

— Това е приемливо обяснение, като всяко друго.

— Джайлс! — изрева Лъвското сърце. — Заведи лейди Ванора в дневната и я заключи там. Ще видим дали тя може да изхвръкне през прозореца. — После се обърна към нея: — Ще продължим този разговор по-късно.

— Не я наранявайте, сър Лъвско сърце — замоли се Меър.

— Освен ако господарката ти не ми каже истината — озъби се Лъвското сърце. — Не обещавам нищо, защото тя подлага търпението ми на голямо изпитание.

— Елате, милейди — каза Джайлс, хващайки я за ръката, за да я изведе от параклиса.

— Аз ще отида с нея — каза Меър.

— Не, няма! — изрева Лъвското сърце. — Не и докато не разплета тази мистерия. Не вярвам в чудеса.

— Може би би трябвало — отвърна сухо отец Кадък.

Когато се разчу за чудодейното изчезване на затворниците, хората на Лъвското сърце започнаха да се кръстят и да си шепнат за вещици и магии. Лъвското сърце не знаеше какво да предприеме. Беше оставил четирима сигурни свои хора, двама при портите и двама в кулата, а стражите при портите се кълняха, че подвижната решетка не е била вдигана в негово отсъствие. Затворниците не биха могли да минат край тях, без да бъдат видени. Ако не притежаваше здрав разум, вероятно също би могъл да повярва, че е станало чудо.

Но тъй като притежаваше здрав разум, единственото обяснение беше таен тунел. Всички замъци ги имаха, защото те осигуряваха път за бягство по време на обсада. С тази мисъл в ума си той нареди на сър Брандън да намери друг изход от кулата.

Беше станало почти време за вечеря, когато гневът на Лъвското сърце най-накрая спадна достатъчно, за да се срещне с Ванора. Той се качи по стълбата към дневната, отключи вратата и влезе в стаята. Искрящият му поглед намери Ванора да седи на скамейката под прозореца. Тя се стегна, когато го видя, но не трепна, когато той пристъпи към нея.

— Направи най-лошото, на което си способен, сър рицарю. Не ме е страх от тебе.

В очите му се появи лошо пламъче.

— Може би трябва. Готова ли си да ми кажеш как са избягали затворниците?

— Не знам. — Погледът й се спусна към колана му. — Ще ме биеш ли?

— Намирам боя за неефективен, когато си имам работа с жени. В кулата има ли таен тунел?

Очите й се разшириха, гласът й не трепна.

— Ако има, татко е пропуснал да ме осведоми за него.

Хващайки я за раменете, той я накара да стане. Цветът се оттече от лицето й.

— Какво ще правиш?

Имаше много неща, които Лъвското сърце искаше да направи с нея. Да я притисне на леглото, да я покрие с тялото си и да вкара члена си в горещия й център. Опита се да възкреси гнева си от преди малко, но не успя. Макар че нямаше никакво доказателство, че Ванора е освободила затворниците, здравият разум подсказваше, че е виновна.

— Нищо, ако ми кажеш истината.

Вгледа се в устните й. Как беше възможно такава пищна и привличаща уста да изрича лъжите толкова лесно? Пристъп на неукротимо желание накара слабините му да се втвърдят.

Пръстите му стиснаха раменете й и противно на предупреждения на здравия разум той сниши уста към нейната. Зацелува я хищнически, устата му беше гореща и властна, ръцете му се плъзнаха надолу по тялото й към изящните извивки на седалището й, притискайки я към набъбналите му слабини. По реакцията й позна, че е почувствала ерекцията му, и целувката му стана по-дълбока, подтиквайки устата й да се отвори под натиска на мощната атака на езика му.