Брайън Олдис - Хеликония. Пролет

Устните им бяха посинели и се бяха обърнали, разкривайки жълтите им зъби и венци. Крайниците им бяха изкривени, костите им скърцаха. Някак усещаха положението си, ала не бяха в състояние да спрат постоянното си движение. Дори очните им ябълки се въртяха ужасяващо върху опънатите им лица.

— Знаеш ли какво им е на тези хора? — попита Лейнтал Ей.

Гойджа Хин кимна с глава и демонично се усмихна — показваше, че човешкото познание не му е чуждо.

— Болни са — отвърна той.

Лейнтал Ей никога нямаше да забрави треската, която бе прихванал навремето от един фагор.

— Убий ги. Накарай фагорите да издълбаят гробове с ръце. Бързо.

— Разбирам.

Надзирателят на робите тежко пристъпи напред.

Лейнтал Ей стоеше опрян на един клон, и наблюдаваше как старецът изпълнява нареждането му. Даваше заповеди за всеки етап на работата и те бяха безпрекословно изпълнявани. Усещаше се погълнат от всичко, което ставаше пред очите му, и не поглеждаше встрани. Гойджа Хин измъкна късия си меч и промуши по два пъти болните в сърцето. Робите започнаха да рият с роговите си ръце — двамата бели фагори и Мик, затлъстял като господаря си, обрасъл с черните космалаци на възрастта и бавен в работата си.

Всички фагори имаха пранги на нозете си. Търкулнаха труповете в гробовете и нахвърляха пръст отгоре им, после се изправиха неподвижни по своя особен начин и зачакаха следващото нареждане. Заповядано им бе да изкопаят още три гроба под храстите. Направиха и това като неми животни. Гойджа Хин намушка двата чужди фагора между ребрата и когато паднаха по корем, той избърса жълтата кръв от меча си в козината им.

Накара Мик да ги замъкне до гробовете им и да ги затрупа с мръсотия.

Мик се изправи и се обърна към Лейнтал Ей и пъхна белия си език в дясната ноздра.

— Не убивай Мик, господарю. Махни вериги и остави Мик да бяга и издъхне под небе.

— Какво? Да те освободя ли, стари проклетнико? След толкова години? — викна разярено Гойджа Хин и замахна с меча си.

Лейнтал Ей го спря и се взря в престарелия фагор. Когато беше момче, робът му разрешаваше да го язди. Развълнува се, че Мик не направи и опит да му го припомни. Не захленчи и не потърси съчувствие. Стоеше неподвижен и чакаше.

— Колко си годишен, Мик?

Сантименталност, помисли си Лейнтал Ей, проявявам сантименталност. Не се решаваш да издадеш поредната заповед за убийство, нали?

— Аз затворник, не брои години.

Съскащите звуци излизаха като бръмчене на пчела от гърлото му.

— Навремето ние, ансипиталите, управлявахме Ембрудок, а вие, синовете на Фрейър, бяхте наши роби. Попитай майка Шей Тал. Тя знае.

— Казвала ми е. И сте ни убивали, както ви убиваме и ние.

Алените очи примигнаха. Звярът изръмжа.

— Пазехме живота ви през векове, когато Фрейър боледуваше. Много глупави. Сега вие, синовете, всички умрете. Разбийте вериги, пуснете мен да се превърна в мумия.

Лейнтал Ей посочи отворения гроб.

— Убий го — заповяда той на Гойджа Хин.

Мик не се съпротивляваше. Гойджа Хин изрита огромното туловище в дупката и го зарина с ботуша си. После застана сред гъсталака с лице към Лейнтал Ей и заоблизва пресъхналите си от страх устни.

— Познавам те от дете, господине. Бях добър с теб. Лично аз винаги съм твърдял, че ти ще станеш един ден Господар на Ембрудок. Питай връстниците ми.

Не направи опит да се защити с меча си. Той падна от ръцете му и Гойджа Хан коленичи, като несвързано бърбореше и кимаше с побелялата си глава.

— Вероятно Мик бе прав — каза Лейнтал Ей. — Носим болестта вътре в душите си. Може би вече е твърде късно.

Без да погледне назад, той остави Гойджа Хин и закрачи към многолюдния град, ядосан на самия себе си, задето не нанесе съдбовния удар.

Когато влезе в стаята си, бе вече късно. Огледа се наоколо с помръкнало лице. Лъчите на Фрейър осветяваха отсрещния ъгъл и на неговия фон цялата стая изглеждаше необикновено тъмна.

Изми лицето и ръцете си в легена, като поемаше с шепи хладната вода и обливаше веждите, клепките, страните си и я оставяше да се стича по челюстите. Направи го няколко пъти, като дишаше тежко; усещаше как тялото му се разхлажда, ала яростта срещу самия него си оставаше. Когато прокара ръце през лицето си, с радост забеляза, че те бяха спрели да треперят.

Светлината в ъгъла се плъзна по стената, пожълтя и се сви в квадратче, не по-голямо от кутия, където златото на света се разпадна. Обиколи стаята и си набеляза какво да вземе със себе си, сякаш така, между другото.