Брайън Олдис - Хеликония. Пролет

— Имах по-добра възможност от теб да се лутам в данните, кошуто моя, и разполагам с още дати, с които да сравнявам. Датата Нула е годината на максималния студ и мрак според календара на Денис.

— Точно както си мислех. Тази е четиристотин четирийсет и шестата година от времето, когато Фрейър е бил най-слаб. Баталикс никога не променя блясъка си. По някаква причина Фрейър го променя. Навремето си мислех, че ту просветва, ту потъмнява, както му дойде. Ала сега знам, че във Вселената няма нищо случайно, както няма нищо случайно в посоката на речното течение. За всяко нещо си има причина. Вселената е машина като астрономическия часовник, който ще бъде неин макет. Фрейър става по-блестящ, защото се приближава към нас — не, обратното: ние се приближаваме към него. Трудно е да отхвърлиш старото мислене, когато то е залегнало в самия език. В новия език монетите от половин рун и един рун се приближават до монетата от пет руна…

Той си играеше с малките панделки на брадата си. Врай го гледаше и размишляваше върху думите си.

— Защо теорията за приближаването е за предпочитане пред теорията за просветването и потъмняването?

Тя плесна с ръце.

— Какъв умен въпрос! Щом Баталикс не става ту по-светъл, ту по-тъмен, защо Фрейър се променя? Монетата от половин рун винаги се приближава към монетата от един рун, макар единият рун непрекъснато да се отмества от пътя. Ето защо мисля, че рунът се приближава към монетата от пет руна по същия начин — като влачи със себе си и монетата от половин рун. Което пък ни води до затъмненията.

И тя отново закръжи с двете монети.

— Виждаш как монетата от половин рун всяка година достига до една точка, откъдето наблюдателите върху нея — ти и аз — не виждаме петака, защото монетата от един рун застава на пътя ни. Ето ти затъмнение.

— Защо тогава няма затъмнение всяка година? Ако само една част от теорията ти е погрешна, това я срутва цялата, тъй както хокснито никога няма да тича на три крака.

Умен си, мислеше си тя, много по-умен от Датка или Лейнтал Ей, а пък аз харесвам умните мъже, дори тогава, когато са безскрупулни.

— О, и за това има причина, която не мога точно да ти обясня. Затова се опитвам да изработя този модел. Скоро ще ти покажа.

Той се усмихна и отново взе тънката й ръка в своята. Тя се разтрепери така, сякаш се намираше в кухината на брасимипа.

— Още утре ще ти изпратя онзи майстор и той ще работи срещу злато под твоите инструкции, ако се съгласиш да станеш моя и да оповестя новината. Искам те близо до себе си, в леглото си.

— О, ще трябва да почакаш… моля те… моля те…

Тя разтреперана падна в обятията му и той я притисна до себе си. Ръцете му заопипваха тялото й, търсеха дребните й форми. Наистина ме желае, помисли си тя във вихъра на преживяването. Желае ме така, както Датка не си би и помислил. Той е по-зрял, далеч по-интелигентен. Не е толкова лош, колкото го описват. Шей Тал греши по отношение на него. Тя грешеше за още много неща. Освен това мярката за добро поведение в Олдорандо вече е различна, така че щом ме желае, ще ме има…

— Леглото — задъхано изрече тя, докато разкъсваше дрехите му. — Бързо, преди да съм променила решението си. Толкова съм раздвоена… Бързо, готова съм! Отвори…

— Ох, панталоните ми, внимавай…

Но нетърпението й му доставяше удоволствие. Тя усети, видя неговото втвърдяващо се желание, когато той се наведе и влезе в нея. Врай изпъшка, а той се смееше. Тя си представи двамата, една плът, извиващи се сред звездите в прегръдките на мощна вселенска сила, неизвестна, вечна…

Лазаретът бе нов, още недовършен. Беше построен близо до огражденията в края на града и се простираше до известната от миналото Кула на Праст. Тук събраха пътниците, поразени от болестта по време на пътуването. През улицата се намираше лечебницата на ветеринарния лекар, който приемаше болни животни.

И лазаретът, и ветеринарната лечебница имаха лоша слава. Твърдяха, че и в двете заведения използвали едни и същи инструменти. Ала лазарета управляваше с твърда ръка първата жена — член на аптекарската гилдия, акушерка и учителка в академията, известната на всички Ма Скантиом. Скантиом наричаха цветята, с които по нейно настояване украсяваха отделенията в сградата.

Един роб отведе Лейнтал Ей при нея. Тя бе висока, яка жена на средна възраст, с препълнена пазва и добродушен израз на лицето. Леля й бе жена на Накри. Двамата с Лейнтал Ей бяха в добри отношения вече дълги години.

— Имам двама пациенти в изолационното, които искам да видиш — каза тя, докато избираше ключ от тежката връзка, провиснала на колана й. Беше захвърлила кожите от хоксни, носеше тъмнооранжева дреха с престилка, която стигаше почти до пода.