Брайън Олдис - Хеликония. Пролет

Ма Скантиом отключи една здрава врата в задната част на кабинета си.

Влязоха в старата кула и се заизкачваха нагоре, докато стигнаха върха й.

Някъде отдолу доехтя мелодия, изпълнявана от възстановяващ се пациент. Лейнтал Ей я позна: „Спри, спри, Ворал река…“ Ритъмът бе забързан, ала издаваше тъга, която беше в тон с безсмисленото припяване на хора. Реката тече и няма да спре, не, не спира дори за любов, не спира дори заради самия живот…

Всеки етаж бе разделен на малки отделения — килии с врати и решетки. Без да каже дума, Ма Скантиом дръпна завесата и посочи на Лейнтал Ей да погледне през решетката.

В килията имаше две легла и на всяко лежеше по един мъж. Те бяха почти голи. Движенията им бяха сковани. Мъжът по-близо до вратата имаше гъста грива черна коса; лежеше с извит гръб, а ръцете му бяха заклещени над главата. Притискаше кокалчетата на пръстите си до каменната стена, от тях струеше кръв и се стичаше по сините вени надолу по ръцете му. Главата му се въртеше на всички страни под най-неудобни ъгли. Той зърна Лейнтал Ей през решетката, помъчи се да спре очи върху него, ала главата му бавно да се извива. Артериите на шията му бяха изпъкнали като въжета.

Другият пациент, който лежеше под прозореца, извиваше ръце върху гърдите си. Свиваше се на кълбо, после се протягаше, като в същото време непрекъснато риташе с крака, така че малките му костички пращяха. Разсеяният му поглед се движеше от пода до тавана и образно. Лейнтал Ей разпозна в него мъжа, който бе припаднал на улицата.

И двамата болни бяха смъртно бледи и телата им блестяха от пот, чиято кисела миризма се процеждаше навън. Лейнтал Ей дръпна отново завесата и остави двамата да се борят срещу невидимия нападател.

— Костна треска — заключи той.

Стоеше близо до Ма Скантиом и търсеше с поглед изражението на лицето й в гъстата мрачина.

Тя само кимна с глава. Той я последва надолу.

Свирачът продължаваше уморено мелодията:

Ма Скантиом подхвърли през рамо:

— Първите пристигнаха преди два дни. Трябваше да те повикам още вчера. Не слагат нищо в уста, не мога да ги убедя да пийнат дори вода. Прилича на продължителен мускулен спазъм. Засегнати са и мозъците им.

— Ще умрат ли?

— Само половината от страдащите от костна треска оцеляват. Понякога, когато намалят с една трета телесното си тегло, просто се оправят. И си остават кльощави. Други полудяват и умират, сякаш треската нахлува в душите им и ги убива отвътре.

Лейнтал Ей преглътна — усещаше гърлото си сухо. Когато се върна в кабинета си, Ма Скантиом дълбоко вдъхна от букета скантиоми и глог на перваза, за да изчисти вонята, застинала в ноздрите й. Стаята бе боядисана в бяло.

— Кои са те? Търговци?

— И двамата идват от изток. Пътували са с различни групи мади. Единият е търговец, другият — певец. И двамата притежават роби-фагори, които сега се намират във ветеринарната лечебница. Вероятно знаеш, че костната треска се разпространява бързо и може да се превърне в епидемия. Искам тези пациенти да напуснат лечебницата. Нуждаем се от сграда извън града, за да изолираме болните. Тези тук няма да останат единствените случаи.

— Говорила ли си с Фаралин Фърд за това?

Тя се намръщи.

— Повече от безполезно е. Преди всичко двамата с Тант Ейн заявиха, че болните не бива да се местят оттук. После предложиха да ги убием и да хвърлим труповете им във Ворал.

— Ще видя какво мога да направя. Сещам се за една полуразрушена кула на около пет мили от града. Може би ще е подходяща.

— Знаех си, че ще помогнеш.

Тя сложи ръката си върху неговата.

— Болестта се причинява от нещо. При благоприятни условия тя се разпространява като пожар. Половината от населението ще умре — не знам лек за нея. Моето убеждение е, че мръсните фагори са я пренесли тук. Може би е от вонята на кожите им. Днес Фрейър няма да го има на небесния свод два часа. По време на мрака ще накарам да убият двамата фагори във ветеринарната лечебница и да ги заровят. Исках да осведомя някого от властите, затова казвам на теб. Сигурна съм, че ще бъдеш на моя страна.

— Мислиш ли, че ще продължат да разпространяват костната треска?

— Не знам. Просто не искам да поемам риска. Може причината да е другаде, може ослепяванията да носят болестта. Или я е изпратил Утра.

Тя прехапа устни. Той забеляза колко загрижено бе добродушното й лице.

— Зарови ги дълбоко, където кучетата няма да могат да ги достигнат. А аз ще видя дали полуразрушената кула може да свърши работа. Очакваш ли… — той се поколеба, — че скоро ще има и други случаи?