Брайън Олдис - Хеликония. Пролет

Повечето жени мислеха като Ойре. Понасяха лошите последствия от хоксниманията, лишени от вълнуващите й страни. Принудени да работят на полето, те повече нямаха удоволствието да прекарват следобедите си, дремейки в академията.

Само Шей Тал живо се интересуваше от животните. Дивите стада от хоксни не бяха тъй многобройни, както преди. Преместиха се да пасат на запад и на юг, за да избягат пленничеството или смъртта. Именно на Шей Тал принадлежеше идеята да се кръстоса кобила с жребец. Създаде конюшня до пирамидата на Крал Денис и скоро там се родиха жребчета. Това бяха домашни животни с по-мек темперамент, които лесно се обучаваха да извършват всякакъв вид работа.

Нарекоха една от най-добрите кобили Вярност. Шей Тал знаеше, че сега държи в ръцете си онова, което щеше да й помогне да напусне Олдорандо и да замине за далечния Сиборнал.

Олдорандо се разрастваше и в дъжд, и в пек. Преди трудолюбивите му жители да разберат какво става, той прекоси реката Ворал, прескочи мочурестите извори на изток и се разпростря до огражденията в степта и брасимиповите островчета в ниската хълмиста област.

Построиха нови мостове. Ала епопеята на първия строеж не се повтори. Гилдиите отново се научиха на занаята дърводобив, появи се дърводелство, което се практикуваше и от свободните хора, и от робите. Да се построят подпори, сводове и брегови устройства вече не представляваше никаква трудност.

Отвъд мостовете засадиха и оградиха ниви, направиха кочини за прасетата и ферми за гъските. Производството на хранителни продукти трябваше рязко да се повиши, за да изхранят домашните хоксни, които непрекъснато се увеличаваха. Нуждаеха се от още роби за обработването на новите ниви. Отвъд и между тях издигнаха още кули, които мислено продължаваха линията на Ембрудок. Използваха ги за нуждите на робите и техните надзиратели. Кулите бяха построени след демонстрация, представена от академията — вместо камъни редяха блокове от кал на два вместо на пет етажа. Честите проливни дъждове отмиваха стените. Олдорандците не обърнаха внимание, тъй като в новите постройки живееха само роби. Ала робите се разтревожиха и измислиха сламата, пожъната от житните поля, да бъде използвана като покрив, излизащ над стените от кал, предпазвайки ги от дъждовните порои.

Отвъд нивята и новите кули се виеха конските пътеки, охранявани от кавалерията на Аоз Рун. Олдорандо не бе просто град, а и военен лагер. Никой не можеше да влезе или да излезе от него без специално разрешение. Изключение правеха търговските квартали, разрастващи се в южна посока и наречени Паук — думата, с която в Олдорандо изразяваха състоянието за общуване с душите на мъртвите.

За всеки гордо възседнал коня си воин шестима души трябваше да превиват гръб на полето. Ала реколтата беше добра. Земята щедро се отплати след дългата почивка. В студа използваха кулата на Праст за склад — най-напред на сол, сетне на рател. Сега в нея стоварваха житото. Навън по утъпканата земя жени и роби вееха огромна купчина зърно. Мъжете обръщаха житото с дървени гребла, жените размахваха кожи, опънати на дървени рамки, и отвяваха плявата. От работата им ставаше много горещо. Срамът тихичко си отиде от хората. Жените, поне младите, хвърлиха красивите си туники и работеха с разголени гърди.

Във въздуха се издигаше фин прашец. Той полепваше по влажната плът на жените, покриваше лицата им и им придаваше пухкавост. Извисяваше се като пирамида над работещите, позлатен от слънчевата светлина, после се разпръскваше и се стелеше, където му попадне, заглушаваше стъпките по дървените стъпала и се сипеше върху листата на растенията.

Тант Ейн и Фаралин Фърд яздеха, следвани отблизо от Аоз Рун и Илейн Тал, а зад тях се точеха младите ловци, предвождани от Датка. Връщаха се от лов и носеха няколко елена.

За миг те се почувстваха доволни, че седят върху седлата и наблюдават работата на жените. Сред работничките бяха съпругите на тримата помощници. Те не обръщаха внимание на духовитите забележки на господарите си. Ветрилата вееха житото, мъжете снизходително се бяха надвесили от седлата, плявата и прахта се носеха над главите им и замъгляваха слънцето.

Появи се Дол с бавна походка, бременна, а до нея вървеше Мик, старият фагор, и караше гъските й. Идваше и Шей Тал, мършавостта й се подчертаваше още повече от пълнотата на Дол. Когато видяха Господаря на Ембрудок и хората му, и двете жени спряха и се спогледаха.