Брайън Олдис - Хеликония. Пролет

Ала кайдото продължаваше да се съпротивява на човешките усилия. Докато той се приближаваше, то стоеше и чакаше. Юздите му потрепваха. В последния миг се отдръпваше рязко от протегнатата ръка, подскачаше и насочваше рогата си напред.

Предишната нощ той бе прекарал заедно с животното вътре в ограденото място — дремеше на пресекулки от страх да не би кайдото да го стъпче с копита. То все още не приемаше нито храна, нито вода от ръката му и се отдръпваше всеки път, когато Лейнтал Ей се приближеше. Това се повтаряше за стотен път.

Най-после Лейнтал Ей се предаде. Остави Датка да дреме и се завърна в Олдорандо да опита друг начин, за да успее.

Три часа по-късно, отчетени по Час-свирача, до ограденото място се приближи странен на вид фагор. Промъкна се непохватно през оградата и бодлите одраха валма влажна жълта козина, които останаха да висят между клонките като мъртви птици.

С влачеща се походка странното същество се приближи до кайдото.

Вътре под кожата плътта на Лейнтал Ей бе гореща и вонеше. Бе завързал лицето си с кърпа, а в ноздрите си бе напъхал ароматни цветове. Бе накарал двама роби борлиенци да изровят трупа, който беше вече на три дни, и да го одерат. Рейнил Лейън бе впръскал солен разтвор в кожата, за да отслаби неприятните миризми. Ойре го придружи до ограденото място и остана при Датка, за да види какво ще се случи.

Кайдото наведе ниско глава и вдъхна миризмата. Около тялото му бяха завързани все още непокътнати седлото на господарката му и пищните стремена. Още щом стигна до обърканото животно, Лейнтал Ей постави крак в стремето и се метна върху седлото. Най-после го възседна и се настани пред единствената ниска гърбица на кайдото.

Фагорите яздеха без юзди, държаха се за вратовете на ездитните си животни или за острата къдрава козина в основата на шията им. Лейнтал Ей здраво сграбчи козината и зачака следващото движение. С крайчеца на окото си зърна и други хора да се стичат по моста над Ворал, присъединявайки се към Ойре и Датка, за да наблюдават представлението.

Кайдото стоеше тихо все още с наведена глава, сякаш претегляше новия си товар. После бавно направи странно движение — изви шията си като дъга надолу и обърна глава, впервайки очи отдолу нагоре в ездача си. Погледът му срещна очите на Лейнтал Ей.

Животното остана в необикновената си поза, ала започна да трепери.

Треперенето представляваше напрегнати вибрации, видимо извиращи от самото му сърце като земетресение на малка планета. Ала очите му продължаваха вторачено да фиксират съществото върху гърба му, без да се помръдне. Лейнтал Ей също стоеше неподвижен и вибрираше заедно с кайдото. Останал в тази поза, той се взираше в изкривената муцуна, на която — така си помисли по-късно — се появи изражение, сякаш животното изпитваше силна болка.

Когато най-после се раздвижи, кайдото се стрелна нагоре като изхвърлено с ластик. Само с едно движение то се изправи и подскочи високо във въздуха, извивайки гърба си като котка и свивайки непохватните крака под корема. Това бе легендарният отскок на кайдото, който виждаха за пръв път. Изхвърли се над оградата. Дори не докосна най-горните клонки на бодливите храсти.

Когато се приземи, мушна глава между предните си крака, насочи рогата си нагоре и се удари с врат в пръстта! Един от рогата мигновено проби сърцето му. Лейнтал Ей изхвърча във въздуха и се просна сред детелината.

Още преди да се изправи на крака, клатушкайки се, той беше сигурен, че кайдото е мъртво.

Дръпна вонящата фагорска кожа от себе си. Завъртя я над главата си и я захвърли. Тя падна върху клонките на една издънка и провисна. Той ругаеше недоволно и усещаше мозъка си да гори. Никога преди враждебността между фагор и човек не бе тъй ясно демонстрирана, както в самоунищожението на кайдото.

Лейнтал Ей се запъти към Ойре, която тичаше към него. Зад нея зърна съгражданите си и пред очите му заиграха цветни петна. Цветовете се издигнаха, полетяха и се смесиха с небето. Той се понесе към тях.

Цели шест дни Лейнтал Ей лежеше в треска. Тялото му бе покрито с огнени обриви. Старата Рол Сакил го намаза с гъша мас. Ойре седеше до него. Аоз Рун дойде и мълчаливо го погледна. Водеше и Дол със себе си, която беше бременна, затова не й разреши да остане. На излизане замислено поглаждаше брадата си, сякаш си припомняше нещо.

На седмия ден Лейнтал Ей отново облече кожите си от хоксни и се върна в степта, изпълнен с нови планове.

Оградата, която бяха издигнали, вече изглеждаше стабилна, цялата изпъстрена с нови зелени филизи. Отвъд нея сред ярко оцветените треви пасяха стада от хоксни.