Брайън Олдис - Хеликония. Пролет

— Двете с Врай имаме други неща за вършене — поклати глава Шей Тал.

Ала Врай си спомни за пълнените гъски. Все още усещаше аромата им. Струваше си да понесе дори омразната стая, само и само да вкуси от прелестната гозба. Тя измъчено погледна Шей Тал, ала стомахът надделя. Предаде се на съблазънта.

— Ще дойда — отвърна тя на Аоз Рун и се изчерви.

Лейнтал Ей постави ръка върху треперещите хълбоци на кайдото. Ойре стоеше до него. Тя се обърна към баща си и студено изрече:

— Аз няма да дойда. Чувствам се по-щастлива, когато съм с Лейнтал Ей.

— Както винаги, правиш, каквото си поискаш — отвърна той и закрачи по мократа пътека с Тант Ейн, като остави унижената Врай да го следва, както може.

Кайдото тръскаше главата си нагоре-надолу и хвърляше коси погледи към Лейнтал Ей.

— Ще те опитомя — говореше му той. — Двамата — Ойре и аз, ще те яздим по равнини и планини.

Те си пробиха път сред събиращата се тълпа, през струпаните хора, които се блъскаха да погледат трупа на победения враг. Заедно се отправиха към Ембрудок, чиито кули стърчаха като прогнили зъби на фона на последните лъчи на Фрейър. Вървяха ръка за ръка и всички различия помежду им изчезнаха в този решителен момент, когато двамата влачеха потреперващото животно след себе си.

Степта беше покрита с пъстри цветя — докъдето стигаше погледът и още по-нататък, по-далеч, отколкото което и да е човешко същество на два крака би могло да достигне. Бели, жълти, оранжеви, сини, резедави, червени — вихрушка от цветчета се извиваше на мили разстояние и спираше пред стените на Олдорандо, приобщавайки селището към взрива от цветове.

Дъждът бе донесъл цветята и бе изчезнал. Ала те останаха и се простираха до хоризонта, където се мержелееха на пъстри ивици, сякаш самото пространство бе обагрено от пролетта.

Част от него бе оградено.

Лейнтал Ей и Датка бяха привършили работата си. Заедно с приятелите оглеждаха направеното.

Бяха издигнали ограда от клони и бодливи храсти. Сякоха новите издънки, докато мъзгата потичаше от мечовете им и мокреше китките им. Подрязаха клоните и ги подредиха хоризонтално и отвесно. Понякога имаше цели дървета, обрасли с бодли. Получи се ограда, висока колкото човешки ръст, през която почти не можеше да се проникне. Тя ограждаше около един хектар земя.

В средата на това пространство бе затворено кайдото, което не се поддаваше на никакви опити да бъде обяздено.

Господарката на кайдото, убитата гилота, бе оставена да гние, както бе обичаят. Едва три дни по-късно Мик и още двама роби бяха изпратени да погребат трупа, който бе започнал да вони.

От устните на кайдото висеше цветче, сякаш бе храчка. Току-що бе напълнило уста с розови цветя. Те не му се струваха тъй вкусни, понеже не бе на свобода — огромното изнемощяло животно стоеше с високо вдигната глава и се взираше над оградата, забравило да дъвче. От време на време прекрачваше няколко метра, вдигайки високо крака, после се връщаше в предишния си наблюдателен пункт, забелило очи.

Завитият му надолу рог се преплете в тръните и то с нетърпеливо движение се освободи. Бе достатъчно силно, за да счупи оградата и да избяга на свобода, ала му липсваше желание. Кротко си пасеше и от разширените му ноздри се отронваха шумни въздишки.

— Щом фагорите могат да го яздят, значи и ние можем — инатеше се Лейнтал Ей. Донесе ведро с бител и го постави до животното. Кайдото го помириса и настръхнало му обърна гръб.

— Ще поспя — рече Датка.

След много часове на мълчание това бяха единствените му думи. Изпълзя през оградата, излегна се на земята, сви крака, постави ръце под главата си и затвори очи. Наоколо му жужаха насекоми. Двамата с Лейнтал Ей си бяха спечелили само драскотини и белези, без да успеят да опитомят животното.

Лейнтал Ей избърса потното си чело и отново се приближи до плененото кайдо.

То наведе глава и очите му се изравниха с очите на Лейнтал Ей. Момъкът дишаше бавно. Наблюдаваше рогата, насочени към него, и заиздава успокоителни звуци, готов всеки миг да отскочи встрани. Огромното животно разтърси уши, които се намираха в основата на рогата му, и му обърна гръб.

Лейнтал Ей притаи дъх и отново пристъпи напред. Откакто двамата с Ойре се бяха любили край басейна, красотата й го одухотворяваше. Обещанието за още любов висеше над него като клон на дърво, който не можеше да достигне. Трябваше да се докаже чрез великия подвиг, желан от нея. Всяка сутрин се събуждаше, обзет от желание да я притежава. Целият бе потопен в това желание като в уханието на разцъфналата равнина. Ако опитомеше и обяздеше кайдото, тя щеше да бъде негова.