Тимъти Зан: Наследството на завоевателите

— Съжалявам — кратко каза той и продължи към вратата.

— Чакайте малко. — Пред него застана втори старейшина. — Къде отивате?

— Вътре — отговори Трр-гилаг. — Какво ви засяга това?

— Имате ли разрешението на собственика?

— Имам това. — Трр-гилаг показа ключа.

— А разрешение? — повтори старейшината.

Трр-гилаг се спря.

— Имам всички разрешения, които са ми нужни — бавно каза той. — Пак ви питам — какво ви засяга това?

— Това е нашата земя — обади се трети старейшина. Гласът му звучеше малко обидено. — Наше право и задължение е да я пазим.

Внезапно Трр-гилаг се почувства отвратен и уморен от старейшините.

— Това са пълни глупости — хладно каза той. — И вие много добре го знаете. Никога не сте обръщали ни най-малко внимание на Трр-пификс-а, докато не сте надушили възможност за малко клюки. Това е всичко, което искате. Забравете.

— Как смееш да говориш така със своите старейшини? — наду се третият старейшина. — Ние сме…

— Не давам пукната пара за това какво сте — сряза го Трр-гилаг и премина през цялата компания. Отключи вратата и влезе в къщата.

Почти очакваше старейшините да го последват, най-малкото за да изразят мнението си за маниерите му и за нуждата от уважение. Но дори да го бяха последвали, не се издадоха.

Най-вероятно се бяха върнали в родовите си храмове да разкажат с най-малките подробности за ужасно невъзпитания млад мъж, появил се пред обвитата с тайнственост къща на Трр-пификс-а — Кеера’рр.

Майка му беше живяла в този дом сравнително кратко, но въпреки това мястото бе пълно със спомени. Няколко стоудара Трр-гилаг просто се разхождаше из стаите, разглеждаше мебелите и картините, които помнеше от детството си, докосваше бродериите, които тя толкова обичаше да прави и с които така се гордееше. Тук-там се виждаха кесии и шалчета, върху които беше започнала да работи. До мивката в кухнята откри градинските инструменти, грижливо почистени и оставени да съхнат. Върху извитата повърхност на лопатката все още се виждаше капка вода. Трр-гилаг вдигна лопатката, завъртя я и загледа как капката се стича по края й.

С крайчеца на окото си забеляза как нещо проблесна и се раздвижи. Значи не всички старейшини си бяха отишли. Трр-гилаг рязко се извъртя, пое дъх да каже веднъж завинаги на тези любопитни клюкари какво мисли за тях…

— Здравей, синко. — Гласът на Трр’т-рокик беше гробовен. — Радвам се да те видя пак.

Трр-гилаг ахна.

— Татко — успя най-после да възвърне гласа си той.

Сериозното изражение върху лицето на Трр’т-рокик малко се пропука.

— Предполагам, че това е заради неочакваната среща — кисело се усмихна той. — Или имаше нещо да казваш?

— Не, не — побърза да го увери Трр-гилаг и махна неопределено към вратата. — Помислих, че е някой от местните…

Замръзна, все така сочейки вратата, когато го настигна вторият удар. Това не беше родовият храм на Трр. Намираше се тук, южно от Тръстиковото село, на 115 хилядоразкрача разстояние от него.

На петнадесет хилядоразкрача извън достъпния за баща му периметър.

— Не, това не е халюцинация — спокойно каза Трр’т-рокик. — Наистина съм тук.

— Но как? — смутено махна с език Трр-гилаг.

— Боя се, доста незаконно — призна Трр’т-рокик. — Разбира се, изобщо не сме предполагали, че някой ще разбере. При нормално стечение на обстоятелствата никой нямаше да разбере. Но обстоятелствата вече далеч не са нормални.

— Чакай малко. Моля те, чакай малко. Как така си тук? Какво, да не би да имаш резен или нещо подобно?

— Без „или нещо подобно“ — каза Трр’т-рокик. — Говорих с един приятел и той отряза резена. Така че да мога да държа майка ти под око.

Трр-гилаг бавно кимна. Разбира се. Направо очевидно, като се замислиш. Типично в стила на баща му.

— Без тя да знае, предполагам.

Трр’т-рокик извърна глава.

— Не можех да й кажа, Трр-гилаг. Тя не ме искаше. Никога не пожела да ме види отново. Но аз не мога да приема това. Не мога да я оставя да си отиде просто ей така.

Трр-гилаг въздъхна. Наистина, непристойно беше да я шпионира. Но, от друга страна, не можеше да го обвинява.

— Извадил си голям късмет. Сигурно си даваш сметка. Ако беше решила да обиколи местните пирамиди, със сигурност щеше да те хване.

— О, наистина извадих късмет — мрачно каза Трр’т-рокик. — Но не този. Разбираш ли, моят резен не се намира в никоя от местните пирамиди. Нито в местните храмове. Той е… е, да кажем, че е поставен на едно неофициално място.