Тимъти Зан: Наследството на завоевателите

— Не знаех — каза Доктор-Каван-а. — Мислите ли, че са го убили?

— Не зная — отговори командирът. — Получихме един (нещо) (нещо) от него и изпратихме един в отговор. И това беше всичко.

Пауза.

— Но най-силно (нещо) безпокои какво показа (нещо) — продължи той. — (Нещо), е имало нападение срещу зхиррзхианската база.

Прр’т-зевисти се приближи отново към светлия свят тъкмо навреме, за да види как лицето на Доктор-Каван-а се промени и кичурите косъмчета над очите й се приближиха едно към друго.

— Не ми казахте, че ще атакуваме.

— Не сме — каза командирът. — Точно това (нещо) тревожи. Не сме ние. Няма никакъв смисъл зхиррзхианците да са си го направили сами. Така че остава само една (нещо).

— (Нещо)? Но това е (нещо). Те са пленници.

— Така бяхме предположили (нещо). Но в действителност не сме съвсем сигурни. Според (нещо), което получихме, (нещо) ги водеха през летището. Не бяха облечени в такива (нещо) дрехи, за каквито се споменава в доклада на брат ви.

Нова пауза.

— Каква е била тази атака? — попита Доктор-Каван-а.

— Ъгълът ни на (нещо) не беше добър. Най-общо може да се (нещо) като серия от експлозии.

— Поражения?

— Също не можем да кажем. Но явно експлозиите са разположени в един район. Защо? Някаква идея ли имате?

— Не съвсем. Но сте прав — като се разгледат (нещо), сигурно (нещо) са зад всичко това. Но не мога да разбера играта им.

— Нещо (нещо), по всяка вероятност. — Гласът на командира стана малко по-нисък. — Залагам си (нещо).

— Е, може би…

Вратата се отвори и Доктор-Каван-а спря да говори.

— Командире? — обади се един воин. — Пети наблюдателен пост докладва за (нещо) въздушна активност на врага.

— Сигурно просто техните (нещо) (нещо). — Командирът извади метален цилиндър от колана си и тръгна към вратата. — Веднага се връщам.

Той излезе навън и остави вратата отворена. Прр’т-зевисти се промъкна след него. Стоеше затворен в металната стая вече близо три завъртания и независимо от риска, не искаше да пропусне тази възможност.

От предишното му излизане нещата не се бяха променили кой знае колко. Още една част от сандъците с оборудване беше изчезнала. Може би запасите на хората намаляваха. Или просто ги местеха в някоя друга част на базата.

— Тук (нещо) — разнесе се гласът на командира. Прр’т-зевисти се огледа и го видя да стои на няколко крачки от него, до един от сандъците. Върху сандъка имаше поставено някакво плоско правоъгълно устройство. Командирът държеше пред устата си метален цилиндър. Очевидно някакво записващо устройство…

— Тук е Пети пост, командире — разнесе се слаб глас от цилиндъра.

Прр’т-зевисти се намръщи и се доближи до командира, доколкото му позволяваха стените на металната стая. Значи не бе записващо устройство, а средство за комуникация. Сигурно щеше да го разбере по-рано, ако имаше зрението на телесен. Огледа се, зачуден дали няма да открие тъмнолъчевия ретранслатор.

— Интересно — каза командирът и се обърна към металната стая. Прр’т-зевисти моментално застана нащрек — не искаше да го видят или да затворят вратата под носа му. — Чакайте малко. Искам да проверя нещо.

Командирът пристъпи вътре в стаята…

И изведнъж слабият фон на оръжието срещу старейшини експлодира в океан от болка.

Прр’т-зевисти се задъха от неочаквания удар. Едва успя да чуе, че командирът и Доктор-Каван-а си говорят нещо. Цялото му съзнание бе насочено към ужасната болка. Сякаш в него бяха забили милиони игли. Вселената се гърчеше заедно с него, с болката и повдигането…

И изведнъж всичко свърши. Също така внезапно, както бе започнало. Прр’т-зевисти отново се задъха, като се мъчеше с все сили да фокусира света около себе си. Командирът все още стоеше на прага, разговаряше с Доктор-Каван-а и сочеше нещо извън металната стая. Цилиндърът все още се намираше в ръката му. Той завърши жеста си, приближи цилиндъра отново към устата си…

И Прр’т-зевисти отново беше залят от болка.

Но този път всичко продължи само миг. Едва успя да си поеме дъх, и болката изчезна.

Този път му беше още по-трудно да дойде на себе си. С мъка се бореше със замайването, прекалено изтощен, за да изпитва гняв. Най-накрая и това бе станало. Най-накрая бяха опитали пълната мощ на оръжието срещу старейшини срещу него. Но той бе оцелял и не се издаде.

А може и да не очакваха да се издаде. Доктор-Каван-а излезе от металната стая — гледаше командира и не обръщаше никакво внимание нито на резена, нито на самия Прр’т-зевисти. Командирът пък продължаваше да си говори в цилиндъра, сякаш не си беше случило нищо.