Тимъти Зан: Сделка за кобри

— Губернатор Моро?

Коруин Джейми Моро с усилие прекъсна мълчаливия словесен спор с официалните глупости от четящото устройство и се обърна към интеркома. Промяната беше приятна — лицето на Тена Мигро бе много по-очарователно от документите на Директорията.

— Да, Тена?

— Сър, Джъстин е тук. Да му кажа ли да почака минутка?

Коруин се намръщи. Да му каже да почака? Със скрит подтекст: „Имаш ли нужда от минутка за подготовка?“ Както винаги Тена бе съобразителна… но Коруин вече бе изживял конфронтацията отпреди няколко дни и ако сега не бе готов, никога нямаше да бъде.

— Не, да влезе.

— Разбрано, сър.

Коруин пое дълбоко дъх, изправи се и изключи четящото устройство. Миг по-късно вратата се отвори и влезе Джъстин Моро.

Влезе пъргаво, но за набитото око на Коруин неуловимият кобренски синдром вече беше започнал да се проявява в движенията на брат му. Тънките керамични пластинки, покриващи костите на Джъстин, имплантираните оръжия, серводвигателите, подсилените стави… след двадесет и осем години всичко това бе започнало да се отразява на тялото му, предхождайки артрита и анемията, които щяха да последват след едно-две десетилетия и да сложат преждевременен край на живота му. Коруин трепна от съчувствие и изпита желание да може да направи нещо, да промени неизбежното. Но нищо не можеше да се направи. Също като баща им, Джъстин доброволно беше избрал този път.

И също като покойния Джони Моро той беше избрал да понася съдбата си и винаги, когато е възможно, да държи болката в себе си и мълчаливо да отклонява всякакво съчувствие. Според Коруин това решение беше нелепо и служеше главно да повиши колективното чувство на семейство Моро за разочарование и безпомощност. Но той разбираше достатъчно добре брат си и знаеше, че семейството трябва да му разреши правото на собствен избор как да продължи по дългия и болезнен път, който му предстоеше да измине.

— Здравей, Джъстин. — Коруин кимна, пресегна се през бюрото и стисна ръката на брат си. — Изглеждаш добре. Как се чувстваш?

— Доста добре — отвърна Джъстин. — Всъщност подозирам, че в момента ти повече страдаш от кобренския синдром от мен.

Коруин се усмихна криво.

— Виждам, че снощи си чул дебата по информационната мрежа.

— Чух го — изхъмка Джъстин. — Прийсли и в личния си живот ли е толкова противен, колкото в обществения?

— Де да беше така. Всъщност щях да съм много по-щастлив, ако той и останалите джекти бяха просто такива противни идиоти, каквито се показват по информационната мрежа… тогава още преди години да сме им намерили цаката. — Коруин въздъхна. — Не, за нещастие Прийсли е колкото твърдоглав, толкова и хитър и сега, когато обедини джектите в истинска политическа сила, вижда себе си като балансьор и в Съвета, и в Директорията. За личност, която се смята за отвъргната от обществото, това е голямо предизвикателство и понякога той прехвърля мярката.

— Така ли? Мислиш, че се смята за балансьор?

Коруин вдигна рамене и призна:

— Не зная. С тази банда огорчени неудачници, опитващи се да предизвикат криза, изглежда, никой от синдикалите и губернаторите не се чувства достатъчно сигурен, за да му се противопостави. Ако Прийсли им предложи сделка, с която да се задължи да кротува… — Той поклати глава. — Възможно е те да се съгласят.

— Но на нас все още са ни необходими кобри — прекъсна го разгорещено Джъстин. — В действителност повече от всякога. С това бурно развитие Ескуилини и другите нови светове се нуждаят от все повече кобри. Да не говорим за необходимостта да поддържаме тук достатъчно кобри в случай, че някоя група трофти реши да…

— По-спокойно, братко — прекъсна го Коруин. — Държиш проповед пред отдавна покръстен, забрави ли?

— Извинявай — изръмжа Джъстин. — Кликата на Прийсли ми лази по нервите. Ще ми се някой по-скоро да разбере, че джектите са политическо буре с барут, на което му трябва само една искра. Това трябваше да се разбере още щом открихме кобренския синдром.

— Лесно е да се умува постфактум — подхвърли сухо Коруин. — Кажи какво би направил ти.

— Преди всичко щях да им дам истински нанокомпютри и да ги направя пълноценни кобри — изръмжа Джъстин. — Това разкарване нагоре-надолу с подсилващи костите пластини и серводвигатели, които техните компютри не могат да използват, е само губене на време, енергия и скъпо оборудване.

Коруин повдигна недоумяващо вежди. Беше чувал и преди подобни аргументи, но никога от устата на Джъстин.