Тимъти Зан: Сделка за кобри

— Добре. Доскоро. — Изображението на Фей изчезна от екрана.

Кари шумно си пое дъх и каза:

— По-добре да извикам мама и тате. Те ще искат да научат за това.

— Тена вероятно вече им е съобщила — отвърна Джин, втренчила поглед в празния екран на видеофона. Нещо човъркаше мозъка й, някакво предчувствие… Тя се пресегна и набра номера на главната обществена информационна мрежа в Капитолия. Последва командата: Търсене: собствено име: Моро, Джъстин.

— Какво правиш? — попита Кари. — Фей каза, че още няма нищо.

Джин стисна зъби.

— Фей греши. Погледни.

На ниската сграда без прозорци в дъното на улицата нямаше никаква указателна табелка. Не че такава табелка би променила нещо — една малка табелка до вратата с надпис, че сградата е мемориален център на Кенет Макдоналд, нямаше да говори много на средния гражданин на Капитолия.

За кобрите от града името означаваше много. Както и самата сграда.

Вратата беше заключена, но Джин знаеше кода. Докато минаваше покрай залетите в мека светлина заведения в центъра на града, бе забелязала, че са почти празни. Виждаха се сравнително малко кобри, седнали на групи по двама-трима. Откакто Прийсли и неговите джекти бяха започнали да злословят по така наречения от тях „кобренски елитаризъм“, тяхното присъствие намаляваше. Като гледаше празните столове и маси, Джин мислено се върна към детските си години, към къщата, където беше живяла с баща си и с другите кобри — истинските герои от световете на кобрите.

Сега тези хора избягваха центъра, страхуваха се като се събират да не наливат масло в огъня на Прийсли. „Само това е достатъчно — мислеше ожесточено Джин — да пожелая джектите да се удавят в собствената си слюнка.“

Баща й беше там, където очакваше да го намери: на долния етаж, самичък, в голямата зала за тренировки, наричана от кобрите „Опасната стая“.

Джин остана няколко минути над него в галерията за зрители, гледаше и си спомняше. Управляваните от компютри роботи-цели не бяха особено интелигентни, но бяха бързи и многобройни. Като дете Джин винаги беше мислила, че техните маломощни лазери са опасни. Тя и сега си спомняше ужаса, който изпитваше, когато наблюдаваше оттук как баща й се изправя срещу тях. Фактически, както разбра години по-късно, лазерите на роботите бяха опасни само за гордостта на кобрите, но знанието за това не можеше да потисне притока на адреналин, когато гледаше как баща й се бие с тях.

Всъщност това не беше точно бой. Във всеки момент Джъстин беше изправен срещу четири до седем робота и всички стреляха срещу него с трасиращи лъчи, често обръщайки малко внимание на собствената си безопасност. Укритията в Опасната стая нарочно бяха сведени до минимум и не оставяха на кобрата никаква друга възможност, освен непрекъснато да се движи, ако иска да оцелее.

И Джъстин непрекъснато се движеше. Великолепно, според пристрастното мнение на Джин. Като използваше всички възможни прикрития той скачаше из стаята с помощта на управляваните от компютър серводвигатели и кутретата на двете му ръце почти непрекъснато бълваха лазерни лъчи. Прозорците на галерията за наблюдатели дрънчаха от изстрелите на звуковите му оръжия, а веднъж бронебойният лазер от петата на левия му крак изстреля блестящо копие към ниската защитна стена, зад която се бе скрил един упорит враг. Джин усети, че скърца със зъби и е стиснала юмруци — беше приклекнала, готова да се хвърли на помощ. „Някой ден — неочаквано й мина през ума — там може да съм аз. Ще бъда аз.“

Най-после неравностойният бой свърши и Джин с изненада установи, че го е наблюдавала по-малко от пет минути. Пое си дълбоко дъх, издуха капчицата пот от върха на носа си и почука на прозореца.

Под нея баща й погледна нагоре, видя я и на лицето му се изписа изненада.

„Мога ли да сляза долу?“ — попита тя с жест.

„Разбира се — отвърна й по същия начин той. — През главната врата.“

Джин слезе по стълбите. Когато отвори вратата, той вече беше увил една кърпа на врата си и попиваше потта от лицето си.

— Здравей, Джин — поздрави я той и я прегърна. Лицето му бе съвсем безизразно, каквото бе винаги, когато се опитваше да прикрие някое силно чувство. — Какво има?

— Тена ми се обади преди час и ми каза, че си напуснал болницата и си тръгнал за вкъщи — обясни тя. — И понеже не се прибра, реших да дойда да те намеря.

Той се намръщи.

— Надявам се, че не си обиколила цяла Капитолия да ме търсиш.

— Разбира се, че не съм. Къде другаде би могъл да бъдеш?