Маргарет Вайс - Времето на близнаците

Тас забеляза, че войникът поглежда към друг човек, когото не беше забелязал по-рано — свещеник с бяла мантия. Лицето на кендера грейна.

— О!? Свещеник? Как…

Гвардеецът запуши устата му с ръка.

— Какво мислите, Денубис? Това там е Просешката алея. Вероятно става дума просто за въоръжено нападение на крадци.

Свещеникът бе мъж на средна възраст с оредяваща коса и доста меланхолично и сериозно лице. Тас го видя как обхожда пазара с поглед, поклащайки глава.

— Тъмният каза на кръстопътя и това е точното място… или поне достатъчно близо. Трябва да разгледаме наоколо.

— Много добре. — Гвардеецът сви рамене. Той даде знак на двама от хората си и ги проследи с поглед, докато те напредваха предпазливо по мръсната уличка. Войникът обаче, продължи да държи устата на кендера запушена и постепенно да го задушава. Тас успя да издаде жалостив, писукащ звук.

Свещеникът, загледан с тревога в отдалечаващите се гвардейци, се обърна.

— Дай му възможност да диша, капитане — рече той.

— Ще трябва да слушаме плещенето му — изтътна гневно капитанът, но все пак дръпна ръката си от устата на Тас.

— Той ще мълчи, нали обещаваш? — каза Денубис и погледна към Тас с очи, в които се четеше едновременно благост и замисленост. — Нали разбираш колко сериозно е положението?

Тас не знаеше дали свещеникът пита него, капитана или и двамата и затова реши просто да кимне в знак на съгласие. Удовлетворен, Денубис отново насочи вниманието си към гвардейците. Кендерът успя да се завърти в желязната хватка на капитана, за да може също да види какво се случва. Той зърна Карамон да става и да махва с ръка към тъмната, безформена купчина до него. Единият от гвардейците коленичи до нея и дръпна плаща.

— Капитане! — извика той, а другият веднага сграбчи Карамон. Сепнат и ядосан от грубото отношение, едрият мъж се дръпна рязко и се освободи. Войникът извика и онзи, който беше клекнал до Кризания, скочи на крака. Проблесна стомана.

— По дяволите! — изруга капитанът. — Денубис, дръж под око този малък негодяй! — каза той и бутна Тасълхоф към свещеника.

— Не трябва ли и аз да дойда? — възрази Денубис и улови Тас, когато кендерът залитна към него.

— Не! — извика капитанът, който вече тичаше надолу по уличката, извадил късия си меч от ножницата. Тас го чу да промърморва нещо като „големият звяр… опасен“.

— Карамон не е опасен — запротестира Тас и погледна загрижено свещеника, когото наричаха Денубис. — Нали няма да му направят нищо? Какво е станало?

— Страхувам се, че ще разберем това доста скоро — каза Денубис с неумолим глас, но държеше Тас толкова леко, че кендерът с лекота можеше да се измъкне. Първоначално той прехвърли през ума си варианта „бягство“ — нямаше по-добро място на света от градския пазар, където да се скриеш. Но тази мисъл беше чисто импулсивна, също като отскубването на Карамон от гвардееца. Тас не можеше да изостави приятеля си.

— Няма да му направят нищо, ако тръгне с тях доброволно — въздъхна Денубис. — Но ако е извършил… — свещеникът потръпна и за миг замълча. — Е, ако е извършил това , може да се надява на бърза смърт.

— Какво да е извършил? — Тас започваше да се чувства все по-смутен. Карамон също изглеждаше объркан, защото кендерът го видя да вдига ръце в знак на невинност.

Но макар само да спореше, един от войниците го издебна в гръб и го удари с копието си през коленете. Краката на Карамон се огънаха. В момента, в който той залитна, гвардеецът пред него му нанесе един безмилостен удар в гърдите и го покоси на земята.

Карамон още не се беше сгромолясал на паважа, когато едно от копията се опря в гърлото му. Исполинът вдигна ръце в знак, че се предава. Гвардейците бързо го претърколиха по корем и сръчно вързаха ръцете му отзад.

— Накарай ги да спрат! — изкрещя Тас, дърпайки се напред. — Те нямат право да постъпват така…

Свещеникът го спря.

— Не, малки приятелю, най-добре ще бъде да останеш при мен. Моля те — рече Денубис и го задържа леко за раменете. — Не можеш да му помогнеш, а ако се опиташ, нещата ще станат още по-лоши за теб.

Войниците изправиха Карамон на крака и започнаха щателно да го претърсват, пъхайки ръце дори под кожените му панталони. Те намериха в пояса му една кама, която подадоха на капитана си и някакво плоско шише, което единият от тях отвори и след като помириса, захвърли с отвращение.

Другият войник махна с ръка към тялото на паважа. Капитанът коленичи до него и повдигна плаща. Тас го видя да поклаща глава. Сетне с помощта на единия от войниците си капитанът го вдигна внимателно и го понесе обратно по малката уличка. Минавайки покрай Карамон, той му каза нещо. Кендерът чу циничната дума и се потресе от изненада, а очевидно и Карамон се почувства така, защото лицето му стана бяло като платно.