Маргарет Вайс - Времето на близнаците

— Ти ли ме повика, Тъмни? — попита той, правейки сериозно усилие гласът му да прозвучи благо.

Виждайки лицето сред сенките да се усмихва, свещеникът веднага разбра, че онзи отсреща е прочел всичките му мисли.

— По дяволите! — изруга божият служител, навик, на който Царят-жрец не гледаше с добро око. Денубис обаче, произхождаше от простолюдието и никога не можа да се отърве от него. „Защо Царят-жрец му позволява да се навърта около палата? Защо не го отпрати, както бяха прокудени другите?“

Свещеникът, разбира се, си зададе тези въпроси само наум, защото дълбоко в душата си знаеше отговора. Този човек беше твърде опасен, твърде могъщ. Не беше като другите. Царят-жрец го държеше тук, както се държи свирепо куче, което трябва да пази къщата. Той знаеше, че кучето е готово да нападне всеки и трябваше да се погрижи каишката му да е много здрава. Ако тя се скъсаше, звярът щеше да полети към собственото му гърло.

— Извинявай, че те безпокоя, Денубис — каза тихо мъжът. — Още повече като виждам, че си погълнат от важни мисли. Но дори и сега, докато говорим, навън се случва нещо много важно. Вземи един гвардейски отряд от охраната на Храма и отиди на пазара. Там, точно на кръстопътя, ще намериш една Преподобна дъщеря на Паладин. Тя е на прага на смъртта. Пак там ще откриеш и човека, който я нападна.

Първоначално очите на Денубис се отвориха широко, но после подозрително се свиха и станаха като цепки.

— Откъде знаеш това? — попита той.

Фигурата в полумрака се размърда и устните й се оформиха в тънка линия, изразяваща някакво подобие на усмивка.

— Денубис — сгълча го онзи, — познаваш ме от много години. — Ти питаш ли как става така, че вятърът духа? Опитваш ли се да намериш отговор на въпроса защо греят звездите? Просто зная това, Денубис. И нека не ти обяснявам повече.

— Но… — Денубис вдигна объркано ръка към главата си. За целта трябваше да даде някакво обяснение, да докладва на съответните власти. Човек не можеше просто ей така да изфабрикува един цял отряд от гвардейците на Храма!

— Бързай, Денубис — каза мъжът кротко. — Тя може да издъхне всеки момент…

Свещеникът преглътна. Преподобна дъщеря на Паладин нападната! Умира посред тържището! Заобиколена вероятно от зяпаща тълпа. Позор! Това никак няма да се хареса на Царя-жрец…

Свещеникът отвори уста да каже нещо и после пак я затвори. Вгледа се за миг във фигурата в сенките, но не намери в нея никаква подкрепа и затова се завъртя и хукна с развяна мантия по коридора, по който беше дошъл, а кожените му сандали зашляпаха по мраморния под.

Когато достигна щабквартирата на капитана на Гвардията, Денубис успя задъхано да съобщи молбата си на дежурния лейтенант. Както и бе очаквал, тя предизвика истинска суматоха. Докато чакаше капитана да дойде, той се отпусна тежко на един стол и се опита да успокои дишането си.

Самоличността на създателя на паяците може и да беше под въпрос, мислеше си Денубис кисело, но поне за него нямаше никакво съмнение кой е твореца на онова създание на мрака, което сега със сигурност се беше стаило някъде в сенките и му се присмиваше.

— Тасълхоф!

Кендерът отвори очи. За момент нямаше никаква представа къде е, нито пък кой е. Бе чул някой да изрича име, което му беше смътно познато. Огледа се смутено. Лежеше върху гърдите на грамаден човек, който пък беше проснат по гръб насред някаква улица. Огромният мъж го гледаше с безкрайно изумление, може би заради това, че Тас се бе настанил върху големия му корем.

— Тас? — повтори исполинът и този път лицето му придоби озадачен израз. — Ти трябваше ли да бъдеш тук?

— Н-не съм много сигурен — отвърна кендерът, чудейки се кой ли е този „Тас“. И после изведнъж си спомни всичко — напевното заклинание на Пар-Салиан, махането на пръстена от палеца му, ослепителната светлина, пеещите камъни, ужасения вик на мага…

— Разбира се, че трябва да съм тук — отсече ядосано той, прогонвайки от паметта си спомена за страховития крясък на Пар-Салиан. — Нали не си мислиш, че биха те оставили сам на това място? — Кендерът почти бе опрял нос в носа на исполина.

Озадаченото лице на Карамон помръкна и придоби начумерен израз.

— Не съм сигурен — промърмори той, — но не мисля, че ти…

— Е, тук съм. — Тас се изтърколи от овалното тяло на Карамон и се озова на облите камъни на калдъръма. — Където и да е това „тук“ — каза той под нос. — Хайде да ти помогна да станеш. — Той се обърна към Карамон и протегна малката си ръка с надеждата, че така ще отклони вниманието му от себе си. Тас не знаеше дали някой е в състояние да го върне в неговото време, но и не смяташе да си изяснява този въпрос сега.