Маргарет Вайс - Времето на близнаците

По потрепващото носле на Тас потекоха сълзи, които след това тръгнаха към мустаците му. „Карамон се впуска в най-голямото приключение на всички времена, мислеше си кендерът мрачно. А мен оставя тук!“

В душата на Тас настъпи миг на безумна борба. Всичко, което беше логично, добросъвестно и сродно на Танис му казваше: „Тасълхоф, не ставай глупак. Това е голяма магия. На път си здраво да оплескаш нещата!“ Тас чу този глас, но той беше заглушен от монотонното пеене на магьосника и отговора на камъните и скоро се изгуби напълно…

Пар-Салиан изобщо не чу тихото цвърчене. Отдаден изцяло на заклинанието, той зърна едно съвсем леко движение с крайчеца на окото си. Твърде късно видя мишката да изскача от скривалището си и да хуква през глава към сребърната стена от светлина! Ужасен, магът спря напева си, гласовете на камъните отекнаха глухо и замряха. В настъпилата тишина той чу едно слабо гласче: „Не ме оставяй, Карамон! Не ме оставяй! Знаеш колко трудно ще ти бъде без мен!“

Мишката прекоси тичешком сребърната ивица, оставяйки след себе си блещукаща следа и се гмурна в кръга от светлина. Пар-Салиан чу нещо да иззвънтява леко и сетне видя един пръстен, който се въртеше неспирно на каменния под. В енергийния кръг се материализира трета фигура и магът ахна от ужас. След това и трите пулсиращи фигури се стопиха. Светлината на кръга бе погълната от гигантски водовъртеж и лабораторията потъна в мрак.

Безпомощен и изтощен, Пар-Салиан рухна на пода. Последната мисъл, която прелетя през ума му, преди да изгуби съзнание, беше ужасна.

Беше изпратил в миналото кендер.

Денубис крачеше с бавни стъпки по широките, просторни коридори на изпълнения със светлина Храм на боговете в Истар. Беше потънал в мислите си, а погледът му бе зареян в сложните шарки на каменния под. Ако някой го видеше да върви тъй безцелно, улисан в мислите си, би предположил, че този свещеник е равнодушен към това, че се намира в самото сърце на Вселената. Но Денубис не беше безразличен към този факт, нито пък беше от хората, които биха го забравили. И за да не се случи подобно нещо, Царят-жрец му го напомняше всекидневно в сутрешния си призив за молитви.

— Ние сме в сърцето на Вселената — казваше Царят-жрец с глас, чиято музика беше толкова красива, че човек понякога забравяше да се вслушва в думите му. — Истар, любимият град на боговете, е в центъра на битието, а ние се намираме в сърцето на града и следователно сме в центъра на Вселената. Както кръвта тръгва от сърцето, подхранвайки дори най-малкото пръстче на крака, така нашата вяра и учение струи от този велик храм към най-малкия и най-нищожния сред нас. Помнете това, когато тръгвате да изпълнявате всекидневните си задължения, защото вие, които работите тук, се радвате на благосклонността на боговете. Когато и най-тънката копринена нишка на паяжината бъде докосната, трептенето се усеща навсякъде. Затова помнете, че и най-незначителното ви действие се разпростира чак до най-далечните предели на Крин.

Денубис потръпна. Ужасно му се искаше Царят-жрец да не използва точно тази метафора. Той се боеше от паяци. Всъщност ненавиждаше тези насекоми, нещо, което никога не признаваше и за което се чувстваше виновен. Не му ли беше заповядано да обича всички живи твари? Разбира се без онези, които бяха сътворени от Царицата на мрака. Сред тях бяха великаните-човекоядци, таласъмите, троловете и другите зли раси, но Денубис не беше сигурен за паяците. Чудеше се дали да не попита, но знаеше, че това ще повлече едночасов философски спор сред Преподобните синове и просто не смяташе, че си струва. Тайно щеше да продължи да мрази паяците.

Денубис се плесна леко по оплешивяващата глава. Как се сети за тези паяци? „Започвам да остарявам, помисли си той и въздъхна. Скоро ще бъда като стария Арабакус, който не прави нищо друго, освен да седи в градината и да спи докато някой го събуди за обяд.“ Денубис въздъхна отново, но това беше по-скоро въздишка на завист, отколкото на съжаление. „Да…, клетият Арабакус! На него поне му е спестено…“

— Денубис…

Денубис спря. Погледна в двете посоки на широкия коридор, но не видя никого. Свещеникът потръпна. Беше ли чул наистина някакъв тих глас или просто му се беше сторило?

— Денубис — дойде отново гласът.

Този път свещеникът се вгледа по-добре в сенките на огромните мраморни колони, който поддържаха позлатения таван. Сега в мрака се виждаше една по-тъмна сянка, черно петно. Денубис сдържа ядовитото си възклицание. Потискайки второто потръпване, което премина през тялото му, той спря и тръгна бавно към фигурата в сенките, знаейки, че тя няма да излезе оттам, за да го посрещне. Не че светлината беше вредна за онзи, който очакваше Денубис, какъвто беше случаят със създанията на мрака. Свещеникът дори се запита дали на този свят въобще имаше нещо, което може да напакости на този човек. Не, той просто предпочиташе сенките. И театралните ефекти, помисли си саркастично Денубис.