Маргарет Вайс - Времето на близнаците

— Пристигнахме ли? — попита Карамон, опитвайки се да говори с твърд глас.

— Да. — Отговорът дойде като шепот и Тас напрегна слух. — Ще те придружа нагоре още малко и когато стигнем вратата на върха, ще я отворя много тихо и ще те пусна да влезеш. Не изричай нито дума! Не казвай нищо, за да не смутиш концентрацията на Пар-Салиан. Подготовката на това заклинание отнема дни…

— Искаш да кажеш, че е знаел какво ще прави днес още преди дни? — прекъсна го Карамон рязко.

— Тихо! — нареди му Джустариус с нотки на гняв. — Той знаеше, че такава възможност съществува. Трябваше да бъде подготвен. И добре, че стана така, защото ние нямахме никаква представа, че брат ти възнамерява да действа толкова бързо! — Тас чу магът да си поема дълбоко въздух. Когато заговори отново, гласът му звучеше по-спокойно: — И отново ти повтарям, след като изкачим последните няколко стъпала — спираш да говориш! Ясно ли е?

— Да — отвърна Карамон, вече поомекнал.

— Изпълнявай нарежданията на Пар-Салиан точно. Не задавай никакви въпроси! Просто се подчинявай. Можеш ли да направиш това?

— Да — каза Карамон със същия кротък тон. Тас чу гласът на исполина леко да потрепва.

„Той е изплашен, осъзна кендерът. Бедният Карамон. Защо му причиняват това? Не разбирам. Тук се случват неща, които остават невидими за окото. Е, това решава въпроса! Не ме е грижа дали ще наруша концентрацията на Пар-Салиан. Просто ще трябва да рискувам. По някакъв начин, без значение какъв — аз ще замина с Карамон! Той има нужда от мен. И освен това — кендерът въздъхна — да пътувам назад във времето! Нима това не звучи прекрасно…“

— Много добре. — Джустариус се поколеба и Тас почувства как тялото на мага се напряга и се сковава. — Тук ти казвам сбогом, Карамон. И нека боговете бъдат с теб. Онова, което ти предстои, е опасно… опасно е и за нас. Все още не можеш да осъзнаеш заплахата, която е надвиснала над всички ни. — Последните думи бяха изречени толкова тихо, че Тас едва ги чу и ушите му трепнаха тревожно. Сетне червеният маг въздъхна. — Иска ми се да мога да ти кажа, че брат ти заслужава всичко това.

— Заслужава го — каза Карамон непоколебимо. — Ще видите.

— Ще се моля на Гилиан да се окажеш прав… Готов ли си сега?

— Да.

Тас чу шумолене, сякаш закачуленият маг бе кимнал с глава. След това те тръгнаха отново, изкачвайки се бавно по стълбите. Кендерът надникна през дупката на торбата, виждайки призрачните стъпки под себе си. Знаеше, че щеше да има на разположение само секунди.

Стълбите свършиха. Тас зърна долу една широка каменна площадка. „Моментът дойде!“, каза си той и преглътна. Сетне долови шумолящия звук отново и движението на мага. Вратата изскърца. Кендерът бързо прегриза останалите конци, които държаха шева. До слуха му достигнаха бавните стъпки на Карамон, който тъкмо влизаше вътре. После чу как вратата започва да се затваря…

Шевът поддаде. Тас падна от торбата. Докато летеше, през ума му премина въпроса дали мишките, подобно на котките, винаги падат на краката си. (Веднъж той бе пуснал една котка от покрива на къщата си, за да се убеди във верността на тази стара поговорка. Оказа се, че наистина е така.) После тупна на каменния под и хукна през глава. Вратата се затвори, червеният маг беше извърнал глава. Без да се оглежда повече, кендерът се стрелна безшумно по каменните плочи. Привеждайки се, Тас провря малкото си телце през процепа между вратата и пода и после се шмугна под един шкаф за книги близо до стената.

След това спря, за да си поеме дъх и да се ослуша.

Какво щеше да стане, когато Джустариус откриеше липсата му? Щеше ли да дойде да го търси?

„Престани с тези глупави въпроси, нареди си Тас строго. Той няма да знае къде точно съм изпаднал. И вероятно не би се върнал тук, дори и да подозираше нещо. Може да смути заклинанието.“

Малко по-късно малкото сърчице на кендера забави ударите си и той усети как кръвта туптеше в ушите му. За съжаление те не му казаха много. Чуваше се само нечие тихо мърморене, сякаш някой репетираше реплики за улична пиеса. Чу също как Карамон се опитва да успокои задъхването си след дългото изкачване, за да не смути мага. Кожените обувки на грамадния мъж проскърцваха, докато той пристъпваше неспокойно от крак на крак.

Но това беше всичко.

„Трябва да надникна, каза си Тас. Иначе няма да знам какво става.“

Изпълзявайки изпод библиотеката, кендерът съвсем недвусмислено се зае да изучава малкия, уникален свят, в който беше попаднал. Това беше свят на разпилени трохи, топчета прах, конци, топлийки, сажди, изсъхнали розови цветове и влажни листа от чай. Малките дреболии тук имаха съществено място. Мебелите се извисяваха над него като дървета на висока гора и вършеха същата работа — можеше да се скрие зад тях. Малката свещица сияеше като слънцето, а Карамон беше чудовищен великан.