Маргарет Вайс - Времето на близнаците

Магьосникът дори погледна точно към мястото, където стоеше Тас и не го видя!

— О, благодаря ти, Физбан! — изписука кендерът. И сетне се покашля. Гласът му определено звучеше странно. За опит Тас извика отново: — Физбан! — И отново чу изписукване.

В този момент магът с червената мантия погледна надолу.

— Аха! И от коя стая си избягал, малки приятелю? — попита той.

Тасълхоф се взираше насреща му със страхопочитание, докато една гигантска ръка се протягаше надолу. Всъщност тя се протягаше към него! Пръстите се приближаваха все повече и повече! Тас беше толкова слисан, че не можеше нито да бяга, нито да направи нещо друго, освен да изчака огромната ръка да го сграбчи. Тогава всичко щеше да свърши! Щяха веднага да го изпратят у дома, а можеха дори да го накажат и по-сурово за това, че е уголемил Кулата им при положение, че изобщо не знаеше дали я искат в този вид.

Ръката надвисна над него и след това го вдигна за опашката.

„Моята опашка! — извика мислено Тас като обезумял, гърчейки се във въздуха, докато го издигаха над пода. — Аз нямам опашка! А би трябвало да имам. Тази ръка все ме държи за нещо!“

Завъртайки глава назад, Тас видя, че наистина има опашка! И не само опашка, но и четири розови крачета! Четири! И вместо светлосините гамаши имаше бяла козина!

— И така — прогърмя един строг глас точно до едното му ухо, — отговори ми, малък гризачо! Чий питомец си ти?

Питомец! При тази дума Тасълхоф вкопчи крачета, където можа. Питомец… В трескавия му ум се върна един разговор с Рейстлин.

— Някои магове имат животни, които изпълняват заповедите им — беше му казал веднъж той. — Тези животни или любимци, както ги наричат, представляват нещо като продължение на сетивата на мага. Те могат да отидат на невъзможни за него места, да видят неща, които той не може да види и да подслушат разговори, на които не е бил поканен.

По онова време Тасълхоф беше решил, че идеята е чудесна, макар да си спомняше, че Рейстлин не беше особено впечатлен. Той като че ли бе на мнение, че е проява на слабост да си зависим в голяма степен от друго живо същество.

— Е, отговори ми? — попита червеният маг, раздрусвайки Тасълхоф за опашката.

Кендерът се почувства замаян от нахлулата в главата му кръв. Беше твърде болезнено да те държат за опашката, да не говорим за унижението!

За момента можеше единствено да благодари на съдбата, че Флинт не е наоколо да го види.

„Предполагам, разсъждаваше той мрачно, че тези питомци могат да говорят. И се надявам, че ползват общия език, а не някакъв странен… миши диалект.“

— Аз… аз… ъъъ… принадлежа на… — Трябваше му някакво име, подходящо за маг. — Принадлежа на Файкус — изписука Тас, спомняйки си, че някога много отдавна Рейстлин бе споменавал това име във връзка с някакъв негов съученик.

— Ааа — рече червеният маг и се намръщи. — Трябваше да се досетя. — Изпълняваш някаква поръчка на господаря си или просто се моташ наоколо?

За щастие на Тас магът пусна опашката му и го взе здраво в дланта си. Предните лапки на кендера се отпуснаха, потрепвайки на палеца на ръката, а малките му червени очички се взираха в хладните, тъмни очи на магьосника.

„Какво да отговоря“, блъскаше си главата Тас като обезумял. Нито един от предложените варианти не му се струваше особено добър.

— Това… това е свободната ми нощ — рече той с надежда, че е придал нотки на негодувание в писукането си.

— Хм! — изсумтя магът. — Едно е сигурно, твърде дълго си се въртял около мързеливеца Файкус. Ще си поговоря с този младеж на сутринта. А що се отнася до теб… не, не е необходимо да започваш отново да цвърчиш! Забрави ли, че питомката на Судора броди по коридорите през нощта? Можеше да се окажеш десерта на Мариголд! Идваш с мен. След като приключа със среднощните си дела, ще те върна на господаря ти.

Тас, който тъкмо се канеше да забие малките си, остри зъбки в палеца на мага, изведнъж промени намерението си. „След като приключи със среднощните си дела!“ Разбира се, това се отнасяше за Карамон! Сегашното му положение имаше предимства пред това да е невидим! То му откриваше възможността да се присъедини към приятеля си в предстоящото му пътуване!

Кендерът сведе глава, опитвайки се да изрази някакви миша смиреност и разкаяние. Това като че ли допадна на мага, защото той се усмихна разсеяно и се зае да търси нещо в джоба на мантията си.

— Какво има, Джустариус? — Карамон беше объркан и още полузаспал, докато оглеждаше с мътен поглед коридора. — Намери ли Тас?