Маргарет Вайс - Времето на близнаците

— Кендерът? Не. — Магът се усмихна отново, този път доста унило. — Боя се, че ще мине известно време, преди да го намерим. Кендерите са много опитни в криенето.

— Нали няма да му сторите нищо? — попита Карамон тревожно, толкова тревожно, че на Тас му стана мъчно за големия мъж и му се прищя да може да го успокои по някакъв начин.

— Не, разбира се, че не — отвърна Джустариус утешително, все още ровейки из мантията си. — Макар че — добави той, сякаш му хрумна нещо друго, — той може неволно да се нарани сам. Наоколо има всевъзможни вещи, с които не е желателно някой да си играе. Е, готов ли си вече?

— Наистина не бих искал да тръгвам преди Тас да се е върнал и да знам, че нищо не му се е случило.

— Боя се, че нямаш избор — каза магът и Тас долови гласът му да става леденостуден. — Брат ти ще отпътува утре сутринта. Ти трябва да си готов да тръгнеш на път по същото време. На Пар-Салиан му трябват часове да запомни и да направи това сложно заклинание. И той вече е започнал. Всъщност търсенето на кендера ми отне вече доста време. Закъсняваме. Налага се да тръгнем веднага.

— Почакай… вещите ми… — каза Карамон патетично. — Мечът ми…

— Не се тревожи за тези неща — отвърна Джустариус. Очевидно намерил, каквото търсеше, той извади една копринена торба от джоба на мантията си. — Не можеш да се върнеш в миналото с каквото и да е оръжие или приспособление от нашето време. Заклинанието ще се погрижи и за това да си подходящо облечен за епохата, в която ще се озовеш.

Карамон наведе глава и се огледа смутен.

— И-искаш да кажеш, че ще трябва да се разделя с тези дрехи? И няма да имам меч? Какво…

„И ти изпращаш този човек в миналото самичък , мислеше си Тас с негодувание. Няма да оцелее и пет минути. Дали ще изкара и толкова! Не, в името на всички богове…“

Така и не стана ясно какво щеше да каже кендерът в следващия момент, защото изведнъж откри, че го напъхват с главата напред в копринената торба!

Всичко потъна в пълен мрак. Той пропадна към дъното на торбата нагоре с краката и тупна на главата си. Обзе го дълбок, атавистичен страх от това, че се беше озовал по гръб в едно доста уязвимо положение. Започна да дращи като обезумял по копринените стени на торбата, опитвайки се да се изправи на крака. Най-накрая усилията му се увенчаха с успех и ужасът утихна.

„Ето значи какво било да изпаднеш в паника, помисли си Тас с въздишка. Определено няма да гледам с добро око на това чувство. И много се радвам, че кендерите по правило не го познават. А сега какво?“

Успявайки да се успокои с усилие на волята и да накара малкото си сърчице да спре да препуска, Тас се сви на дъното на копринената торба, за да обмисли какво да прави по-нататък. Изглежда бе загубил нишката на събитията, докато се бореше с тежкото си положение. Заслуша се и чу два чифта крака да крачат надолу по покрития с каменни плочи коридор — тежките ботуши на Карамон и провлачената и спънатата походка на мага.

Стори му се също, че усеща леко люлеене и чува тихо шумолене като от триене на плат в плат. Изведнъж му дойде на ум, че магът несъмнено бе окачил копринената торба на пояса си.

— Какво трябва да направя там и как ще се върна тук след това…

Това беше гласът на Карамон, донякъде приглушен от преградата на коприната, но въпреки това доста отчетлив.

— Всичко ще ти бъде обяснено — каза магът изключително търпеливо. — Питам се дали не си се разколебал или може би си променил решението си. Ако е така, трябва да ни кажеш веднага…

— Не! — Отговорът на Карамон прозвуча твърдо, много по-твърдо от всичко, което бе изричал от дълго време насам. — Не, не съм се разколебал. Ще се върна в миналото. И ще взема лейди Кризания със себе си. Аз съм причина жрицата да пострада, независимо от мнението на стария маг. Ще се погрижа тя да получи помощта, от която се нуждае и ще убия този Фистандантилус, щом това е вашето желание.

— Мммм.

Тас чу този многозначителен звук, макар да се съмняваше, че Карамон е способен да изпълни заканата си. Грамадният мъж разпалено разправяше какво щял да направи с Фистандантилус, когато го пипнел. Но Тас го побиха същите онези тръпки, които бе почувствал в Залата, когато Пар-Салиан изгледа Карамон с онзи странен, тъжен поглед. Кендерът забрави за миг къде се намира и изцвърча от безсилие.

— Шшт! — промърмори Джустариус разсеяно, потупвайки леко торбата на пояса си. — Потърпи още малко. После отново ще бъдеш в клетката си и ще хрупаш царевица.