Маргарет Вайс - Времето на близнаците

Карамон се опита да се надигне и движенията му толкова много напомняха на преобърната по гръб костенурка, че Тас се изкикоти. И точно тогава кендерът забеляза, че приятелят му вече имаше съвсем друго облекло. В Кулата той носеше доспехите си (или поне онази част от тях, която му ставаше) и свободна туника от фин плат, ушита от любящата ръка на Тика.

Сега беше заметнат с някакво грапаво платно, съшито надве-натри. Груба кожена жилетка висеше от раменете му. Може би някога тя бе имала копчета, но от тях не бе останало нито едно. А и не бяха нужни, защото тъй или иначе Карамон нямаше да може да я разтегли достатъчно, за да я закопчае над увисналия си корем. Безформени кожени панталони и кърпени кожени обувки с голяма дупка на единия палец завършваха неприятната картина, която представляваше исполинът.

— Уф! — промърмори Карамон, душейки въздуха. — Откъде идва тази ужасна воня?

— От теб — отвърна Тас, стисна носа си и размаха ръка, сякаш искаше да разпръсне миризмата. Карамон смърдеше на джуджешка ракия! Кендерът се вгледа в него по-отблизо. Исполинът беше трезвен, когато отпътуваха, а изглеждаше трезвен и сега. Очите му, макар и объркани, гледаха ясно, а стойката му беше стабилна и непоклатима.

Грамадният мъж наведе глава и за първи път видя новата си премяна.

— Но какво е това? — попита той смутено.

Наблюдавайки Карамон критично и с известно отвращение, Тас каза:

— Все си мислех, че маговете могат да си позволят нещо по-добро! Ясно ми е, че заклинанията трудно действат върху дрехи, но все пак…

В следващия момент кендерът се сети за нещо и погледна уплашено собствените си дрехи, но после въздъхна с облекчение. Всичко си беше на мястото. Дори и кесиите му бяха тук, съвършено непокътнати. Един заядлив глас вътре в него му напомни, че това вероятно се дължи на обстоятелството, че не трябваше да бъде тук, но за удобство Тас не му обърна никакво внимание.

— Е, хайде да видим какво става наоколо — каза бодро кендерът и се опита да изглежда жизнерадостен. Той вече знаеше къде се намират, ръководейки се по миризмата — в една задна уличка. Тас сбърчи нос. Беше си помислил, че Карамон мирише лошо! Препълнена с всевъзможни боклуци и отпадъци, въпросната улица тънеше в сянката на една каменна сграда. Но иначе беше ден, което ставаше ясно от тълпите народ, които се движеха в двете посоки по една друга натоварена улица в дъното на тяхната.

— Мисля, че това е пазар — каза Тас заинтригувано и тръгна натам, за да поогледа. — В кой град, казваш, са ни изпратили?

— Истар — смотолеви Карамон и сетне подвикна откъм гърба му: — Тас!

Долавяйки уплахата в гласа на приятеля си, кендерът се извърна бързо, стрелвайки ръка към малкия нож на пояса си. Карамон тъкмо коленичеше край нещо, което лежеше на уличката.

— Какво е това? — попита Тас, затичвайки се обратно.

— Лейди Кризания — отговори Карамон, повдигайки тъмния плащ, с който беше загърната.

— Карамон! — Тас си пое дъх с ужас. — Какво са й направили? Да не би магията им да се е объркала?

— Не зная — отвърна Карамон тихо, — но трябва да потърсим помощ. — Той внимателно зави израненото и изцапано с кръв лице на жената с плаща.

— Аз ще отида — предложи Тас, — а ти остани тук с нея. Имам чувството, че не сме попаднали в най-добрата част на града, ако разбираш какво имам предвид.

— Да — съгласи се Карамон и въздъхна тежко.

— Веднага се връщам — каза Тас и потупа окуражително едрия мъж по рамото. Карамон кимна, но не каза нищо. Кендерът пък се извърна и се затича към голямата търговска улица. Когато стигна там, той скочи бързо на тротоара.

— По дяво… — поде Тас, но точно в този момент нечия желязна ръка го сграбчи за рамото и го повдигна от земята.

— Я да видим сега — каза нечий строг глас — накъде си се запътил.

Тас се извърна, колкото можа и видя мъж с брада, чието лице беше отчасти скрито зад блестящото забрало на шлема му. Тъмните очи на войника се взираха хладно в него.

„Градски стражар“, разбра бързо Тас, благодарение на богатия си опит, натрупан от честите му срещи с подобни длъжностни лица.

— Ами тъкмо вас търсех — отвърна Тас, докато се мъчеше да се изтръгне и в същото време се опитваше да придаде невинно изражение на лицето си.

— Това е доста правдоподобна история за един кендер! — изсумтя презрително гвардеецът и стегна още повече хватката си. — А ако се окаже и вярна, може да влезе в хрониките на Крин като историческо събитие.

— Казвам ви самата истина — каза Тас, гледайки войника с негодувание. — Една наша близка лежи там ранена.