Маргарет Вайс - Времето на близнаците

Тас успя да се извърне назад въпреки хватката на войника и видя свещеникът и гвардейският капитан да стоят самотни на площада. Сетне трепна някаква бяла светлина и те мигом изчезнаха.

Кендерът премигна и забравяйки да внимава къде стъпва, се препъна. Сетне падна на каменния паваж и ожули тежко коленете и ръцете си. Силната ръка на гвардееца го изправи на крака, сграбчвайки го за яката и го блъсна грубо в гърба.

— Върви! И повече без никакви номера.

Тас тръгна напред, твърде нещастен и огорчен, за да прояви интерес към околната обстановка. Погледът му се насочи към Карамон и сърцето му се сви от болка. Съкрушен от срам и страх, исполинът се влачеше с несигурни крачки по улицата като слепец.

— Нищо не съм й сторил! — чу го да мънка Тас. — Трябва да е станала някаква грешка…

Красивите елфически гласове се издигаха все по-нависоко и по-нависоко, сладостните им тонове се въртяха нагоре по спиралата на октавите, сякаш отнасяха молитвите чак до небесата на крилете на музиката. Лицата на елфическите жени, докоснати от лъчите на залязващото слънце, които падаха косо през високите кристални прозорци, бяха леко поруменели, а очите им грееха с пламъка на вдъхновението.

Заслушаните в музиката поклонници плачеха пред тази красота и белите и сините мантии на хористките бяха замъглени от сълзите в очите им. Белите принадлежаха на Дъщерите на Паладин, а сините на Мишакал. Мнозина бяха готови да се закълнат, че са видели елфическите жени да се понасят към небето, обгърнати от пухкави облаци.

Когато песента достигна момента на сладостно кресчендо, в нея се включиха дълбоките гласове на мъжкия хор, сякаш за да задържат на земята молитвите, които бяха политнали нагоре като волни птици — подкастряйки така да се каже крилете им, помисли си кисело Денубис. Предполагаше, че просто бе преситен. Като млад, когато за първи път чу Вечерния химн, той също бе пречистил със сълзи душата си. След това минаха години и рутината надделя. Добре си спомняше огромната си изненада, когато за първи път откри, че по време на пеенето мислите му са се отклонили към някакви неотложни църковни дела. После нещата се влошиха още повече. Сега пеенето будеше у него само раздразнение и досада. Беше започнал дори да се бои от тази част на деня и използваше всяка възможност, за да се измъкне от залата за оратории.

Защо беше станало така? Според него виновни бяха най-вече елфическите жени. „Расови предразсъдъци“, каза си той навъсено. И въпреки това не можеше да промени нищо. Всяка година група елфически жени — в това число Преподобни дъщери и послушнички — тръгваха на път от славните земи на Силванести, за да прекарат една година в Истар и да се посветят на църквата. С други думи те пееха всяка вечер Вечерния химн и прекарваха времето си да напомнят на другите около тях, че елфите са любимците на боговете, че са били сътворени преди останалите раси и затова им е даден дълъг живот. И все пак, като че ли никой освен Денубис не се обиждаше от това.

Тази вечер пеенето го дразнеше особено много, защото се безпокоеше за младата жена, която сутринта бе докарал в храма. Всъщност той почти бе успял да се освободи от ангажимента си да бъде тук, но в последния момент налетя на Джералд, възстар свещеник от човешката раса, комуто не оставаха много дни на Крин и който намираше най-голяма утеха в участието си във Вечерните молитви.

Денубис предполагаше, че обяснението за това беше пълната глухота на стареца. И пак по същата причина беше абсолютно невъзможно да обясни на Джералд, че той трябва да отиде някъде другаде. Най-накрая Денубис се предаде и подкрепи стария свещеник с ръка. А сега Джералд стоеше до него със замечтано изражение, представяйки си несъмнено красивата страна, в която някой ден щеше да се възнесе.

Денубис се беше унесъл в мисли за всички тези неща, а също и за младата жена, която нито бе виждал, нито чувал, откакто докара в Храма тази сутрин, когато почувства някой да го докосва леко по ръката. Свещеникът подскочи и се огледа гузно, питайки се дали неговата разсеяност е била забелязана и дали няма да бъде докладвана. В началото не можа да разбере кой го бе докоснал, защото и двамата му съседи очевидно бяха потънали в молитвите си. Сетне усети докосването отново и осъзна, че е дошло откъм гъба му. Поглеждайки назад, той видя една ръка да се плъзва дискретно между завесите, отделящи балкона, на който стояха Преподобните синове от преддверието около него.