Маргарет Вайс - Времето на близнаците

Денубис смотолеви съгласието си заедно с останалите и изведнъж осъзна, без никой да му казва, че е свободен да се отдръпне от светейшото присъствие. Светлината вече не падаше пряко върху него, беше се насочила към друг. Завладян от усещането, че слънцето се е скрило, оставяйки го в дълбока сянка, той се запрепъва надолу по стълбите, наполовина заслепен. Едва когато стигна долу, успя да се пребори със задъхването си, да се успокои и да се поогледа.

Царят-жрец седеше горе, обгърнат от светлина. Но на Денубис му се стори, че очите му като че ли започват да свикват с тази светлина, така да се каже, защото най-накрая започна да разпознава хората около себе си. Тук бяха главите на различните ордени на Преподобните дъщери и синове на Паладин. Познати под почти шеговитото име „ръцете и краката на слънцето“, те бяха онези, които се грижеха за светските и ежедневните дела на Църквата. Именно те управляваха Крин. Но не всички тук бяха висши църковни служители. Денубис почувства погледа си привлечен към един ъгъл на залата, единственият, който като че ли оставаше в сянка.

Там седеше една черна фигура, чийто мрак отстъпваше по сила на светлината на Царя-жрец. Но изведнъж Денубис потръпна, защото му се стори, че тъмнината просто изчакваше благоприятен момент, знаейки, че накрая слънцето все пак трябва да залезе.

Осъзнаването на факта, че Тъмния, както наричаха Фистандантилус в двора, е допуснат в Залата за аудиенции подейства на Денубис като шок. Царят-жрец се опитваше да освободи света от злото, но въпреки това този демоничен човек беше тук, в двореца! И после в ума на свещеника долетя една утешителна мисъл — може би когато светът се избави напълно от злото и последните великани-човекоядци бъдат заличени от лицето на земята, тогава ще дойде и краят на Фистандантилус.

Но дори докато се усмихваше на тази мисъл, свещеникът усети студените блестящи очи на мага да се насочват към него. Той потръпна и побърза да погледне настрани. Какъв контраст имаше между този човек и Царя-жрец! Докато се радваше на светлината на Върховния свещенослужител, Денубис се чувстваше спокоен и блажен. А случеше ли се да срещне очите на Фистандантилус, нещо могъщо му напомняше за мрака в самия него.

И докато се огъваше под тежестта на този поглед, той неочаквано откри, че се опитва да отгатне какво е искал да каже Царят-жрец с думите „кой от нас е наистина невинен?“

Не след дълго му стана неловко и тръгна към преддверието, където се спря до една огромна банкетна маса.

Уханието на сладостни, екзотични храни, донесени тук от цял Ансалон от набожни поклонници или купени от откритите пазари на различни градове чак до Ксак Тсарот, накара Денубис да си спомни, че не беше ял нищо от сутринта. Взимайки си чиния, той заоглежда чудесните блюда и започна да си избира по нещо оттук и оттам. Накрая съдът се препълни толкова много, че когато го сложи на масата, дървената плоскост под него буквално изскърца под ароматния товар.

Един слуга донесе кръгли чаши с дъхаво елфическо вино. Взимайки една от тях и поемайки чинията и приборите с другата си ръка, Денубис седна на един стол и започна да се храни с охота. Той тъкмо се наслаждаваше на комбинацията на печения фазан и сладостния вкус на елфическото вино, когато една сянка се спусна над чинията му.

Свещеникът вдигна глава и толкова се смути, че се задави и хапката от фазана излетя от устата му, а виното потече по брадичката му.

— Пре-преподобни сине — заекна той и направи немощен опит да се изправи на крака, за да изрази подобаващото уважение към Главата на Братството.

Кварат го изгледа със сардонична усмивка и му махна нехайно с ръка.

— Моля те, Преподобни сине, нека не те безпокоя точно сега. Нямах намерение да прекъсвам вечерята ти. Просто исках да поприказвам с теб. Може би, когато свършиш…

— Вече… вече свърших — каза бързо Денубис и подаде наполовина пълната си чиния и чаша на един минаващ слуга. — Май не съм толкова гладен, колкото си мислех. — В това отношение той поне бе искрен, защото напълно бе изгубил апетита си.

Кварат се усмихна деликатно. Слабото му елфическо лице с изящно изваяни черти като че ли беше направено от крехък порцелан и той винаги се усмихваше едва-едва, сякаш се боеше то да не се счупи.

— Много добре, щом десертите не те изкушават.

— Н-не, ни най-малко. Сладките неща… са ло-лоши за храносмилането…

— Тогава ела с мен, Преподобни сине. Отдавна не сме си говорили с теб. — Кварат хвана Денубис под ръка с небрежна фамилиарност, сякаш не бяха минали месеци, откакто свещеникът се беше виждал за последно с игумена си.