Маргарет Вайс - Времето на близнаците

Денубис кимна.

— Разбирам — рече той и се усмихна леко. — А сега… сега трябва да вървя. Благодаря ти за гостоприемството, Преподобни сине и за това, че разсея съмненията ми. Чу-чувствам се много по-добре.

— Приятно ми е да знам, че съм ти помогнал — каза Кварат кротко. — И дано боговете ти дадат спокоен сън, сине мой.

— И на теб също — промърмори Денубис в отговор и с облекчение чу вратата да се затваря зад него.

Свещеникът мина бързо покрай Залата за аудиенции на Царя-жрец. Под вратата струеше познатата светлина, а отвътре се чуваше сладостният мелодичен глас, който докосна сърцето му, но той се страхуваше, че се разболява и затова устоя на изкушението да се върне и да го послуша още малко.

Копнеейки за покоя на тихата си стаичка, Денубис вървеше бързо през Храма. По едно време дори се загуби и тръгна в погрешната посока на място, където се пресичаха два коридора, но един услужлив прислужник го упъти към онази част на Храма, в която живееше.

Това крило беше по-аскетично в сравнение с покоите на Царя-жрец и придворните му, макар и тук да имаше всевъзможни удобства, типични за тази епоха на Крин. Но докато крачеше по коридорите, Денубис си мислеше колко е уютно наоколо и колко утешително му действа меката светлина на свещите. По пътя си срещна други свещеници, които му се усмихваха и го поздравяваха. Това бе неговият дом. И той бе прост и безизкусен като самия него.

Отново въздъхвайки с облекчение, Денубис стигна до собствената си малка стая, отвори вратата (нищо не се заключваше в Храма, защото това показваше недоверие към ближните) и понечи да влезе. Но после се спря. С крайчеца на окото си зърна някакво движение, една тъмна сянка сред още по-сумрачните сенки на полумрака. Свещеникът се загледа напрегнато надолу по коридора. Но там нямаше нищо. Коридорът бе съвършено пуст.

„Остарявам. Очите започват да ми изневеряват“, каза си Денубис и поклати уморено глава. Влизането му в стаята беше придружено от шумоленето на бялата мантия около глезените му. След това той затвори вратата здраво и посегна към прахчето за стомах.

Някакъв ключ издрънча в ключалката на килията. Тас, който лежеше в леглото си, се надигна наполовина. Бледа светлина се процеждаше през малкото прозорче с решетки високо горе в масивната каменна стена. „Зората“, помисли си той сънливо. Ключът издрънча отново, сякаш тъмничарят имаше проблеми с отварянето на вратата. Тас хвърли неспокоен поглед към противоположния край на килията, където беше Карамон. Големият мъж лежеше на каменната плоча, която му служеше за легло, без да помръдне или да покаже с нещо, че е чул шума.

„Това е лош знак“, помисли си Тас тревожно, знаейки, че един добре обучен войн (стига да не е пиян) веднага би се събудил при звука на стъпките пред вратата. Но той нито помръдна, нито продума нещо, откакто войниците ги затвориха тук вчера. Бе отказал също храна и вода, макар Тас да го беше уверил, че храната е решително по-добра от тази в другите затвори. Исполинът просто лежеше на каменната си плоча и се взираше в тавана, докато падна мрак. В интерес на истината той все, пак направи едно-единствено движение — затвори очите си.

Ключът сега дрънчеше още по-силно и неприятният шум вече беше придружен от ругатните на тъмничаря. Тас скочи бързо на крака и прекоси каменния под, махайки пътьом сламата от косата си и пооправяйки дрехите си. Сетне зърна един разнебитен стол в ъгъла, довлече го до вратата, покачи се на него и надникна през решетките на прозорчето към човека от другата страна.

— Добро утро — каза Тас жизнерадостно. — Някакъв проблем ли има?

В този момент тъмничарят подскочи три стъпки над земята и едва не изпусна ключовете си. Той беше дребничък човек, съсухрен и сив като стените наоколо. Поглеждайки кендера гневно през решетките, пазачът му се озъби, сетне пъхна отново ключа в ключалката и го раздруса силно. Зад него имаше някакъв човек, който гледаше навъсено. Той беше едър, добре сложен мъж с хубави дрехи, загърнат с къса наметка от меча кожа заради сутрешния студ. В ръцете си държеше плоча за писане, а за нея с кожен ремък беше вързано парче тебешир.

— Побързай — изръмжа той на тъмничаря. — Пазарът отваря по обяд, а ми трябва време да измия хората от тази партида и да ги приведа в приличен вид.

— Сигурно се е счупил — промърмори под нос тъмничарят.

— О, не, не е счупен — каза Тас услужливо. — Всъщност си мисля, че вашият ключ би паснал чудесно в ключалката, ако не му пречеше моят шперц.