Маргарет Вайс - Времето на близнаците

— Какво? — Мъжът с мечата кожа се обърна и го изгледа гневно. — Нищо такова не ми е казано…

— Те трябва да бъдат продадени заедно. Такива са моите заповеди и понеже моите и твоите заповеди идват от едно и също място…

— Имаш ли го черно на бяло? — попита мъжът навъсено.

— Разбира се — отвърна тъмничарят самодоволно.

— Ще хвърли парите си на вятъра! Кой би купил кендер?

Тъмничарят сви рамене. Това въобще не му влизаше в работата.

Мъжът с мечата кожа отвори уста да каже още нещо, но замълча, защото в този момент на прозорчето на вратата се появи едно лице. Този път не беше кендерът. Това беше лице на човек, млад мъж, на около двадесет и осем години. Може би то някога бе изглеждало красиво, но силната челюст сега бе потънала в тлъстини, кафявите очи бяха лишени от блясък, а къдравите коси бяха рошави и сплъстени.

— Как е лейди Кризания? — попита Карамон.

Мъжът с мечата кожа премига объркано.

— Лейди Кризания — повтори исполинът. — Те я отведоха в замъка.

Тъмничарят смушка мъжа с мечата кожа в ребрата.

— Нали се сещаш, жената, която той е пребил.

— Не съм я докосвал — каза Карамон с равен глас. — Е, как е тя?

— Това не ти влиза в работата — тросна му се мъжът с мечата кожа, спомняйки си изведнъж кое време е. — Ти ключар ли си? Кендерът спомена нещо, че си можел да отвориш вратата.

— Не съм ключар — отвърна Карамон, — но може би мога да я отворя. — Той завъртя очи към тъмничаря. — Ако нямаш нищо против да я разбия?

— Ключалката вече е разбита — рече тъмничарят пискливо. — Не виждам как можеш да я повредиш повече, освен ако не събориш вратата.

— Точно това смятах да направя — каза Карамон хладно.

— Да събориш вратата? — изкрещя тъмничарят пронизително. — Да не си луд! Защо…

— Почакай малко. — Мъжът с мечата кожа бе зърнал през решетката на прозорчето огромните рамене на Карамон и бичия му врат. — Хайде да видим дали ще се получи. Ако успее, аз ще поема щетите.

— И още как! — избърбори тъмничарят. Мъжът с мечата кожа му хвърли кос поглед с крайчеца на окото и онзи се смълча.

Карамон затвори очи и на няколко пъти си пое дълбоко дъх, издишвайки бавно въздуха. Мъжът с мечата кожа и тъмничарят се отдръпнаха от вратата. Исполинът изчезна от прозорчето. След това те чуха някакво изсумтяване и звук от страхотен удар, който се стовари върху масивната дървена врата. Пантите се разтресоха и сякаш самите каменни стени потрепериха от мощта на удара. Но вратата издържа. Тъмничарят обаче, отстъпи още крачка назад с увиснала от изненада уста.

От килията се чу още едно изсумтяване и отново последва удар. Вратата се разби с такава сила, че единствените парчета, които останаха от нея бях усуканите панти и ключалката, която остана да стърчи, здраво захваната за рамката. Карамон излетя навън в коридора. Затворниците в околните килии бяха доближили лица до решетките и сега нададоха приглушени радостни викове.

— Ще платиш за това! — изписука тъмничарят към мъжа с мечата кожа.

— И няма да съжалявам нито за грош! — отвърна другият и помогна на Карамон да се изправи и да се изтупа от прахта, оглеждайки го критично. — Напоследък си хапвал добре, а? И съм готов да се обзаложа, че си и пийвал здраво. Може би затова си попаднал тук. Е, няма значение. Всичко бързо ще си дойде на мястото. Името ти е Карамон, нали?

Грамадният мъж кимна навъсено.

— А аз съм Тасълхоф Кракундел — каза кендерът, минавайки през разбитата врата и отново протегна ръка. — И вървя в комплект с него, абсолютно навсякъде. Обещах на Тика, че няма да…

Мъжът с мечата кожа, който пишеше нещо на плочката си, хвърли само един разсеян поглед на кендера.

— Ммм. Разбирам.

— Е, добре — рече Тас и пъхна ръка в джоба си с въздишка, — и ако сега махнете тези вериги от краката ни, сигурно ще ни бъде по-лесно да вървим.

— Определено — промърмори мъжът с мечата кожа, докато нахвърляше някакви числа върху плочката си. Накрая той ги събра и се усмихна. — Хайде — обърна се към тъмничаря. — Докарай ми и другите, които са за днес.

Старият пазач се затътри надолу, но преди това изгледа злобно Тас и Карамон.

— Вие двамата седнете там до стената, докато станем готови за тръгване — заповяда мъжът с мечата кожа.

Карамон се сви на пода и разтърка раменете си. Тас седна до него с щастлива въздишка. Светът навън вече изглеждаше по-светъл. Случи се точно така, както бе казал на Карамон: „Измъкнем ли се оттук, ще имаме някакъв шанс. Нищо хубаво не може да ни се случи, докато сме затворени в този кафез.“