— Не е ли следователно логично — каза веднъж Царят-жрец на главите на Църквата при едно свое официално обръщение, — че робството не само е единственият отговор на проблема с препълнените ни затвори, но е и най-хуманният и благотворителен начин да подходим към тези клети хора, чието единствено престъпление е, че са били уловени в паяжината на бедността, от която не могат да избягат?
Разбира се, че е! Поради тази причина наш дълг е да им помогнем. Като роби, те ще бъдат хранени, обличани и приютени. Ще получат всички онези неща, чието отсъствие ги е тласнало към живота на престъпници. Ние ще се погрижим, разбира се, те да получат добро отношение и ще направим така, че след определен период на служба — ако са били примерни — да могат да откупят свободата си. След това те ще се върнат при нас като пълноценни членове на обществото.
Тази идея беше приложена веднага и се практикуваше от десет години. Проблеми, разбира се, имаше. Те обаче не достигаха до вниманието на Царя-жрец, защото се смяташе, че не са достатъчно сериозни, за да изискват неговата намеса. Специално назначени църковни служители се справяха с тях с вещина и системата работеше гладко. Църквата имаше постоянен приток на средства от продажбата на затворници (което беше нещо различно от продажбата на роби по лични съображения) и робството дори започна да играе ролята на спирачка за престъпността.
Проблемите, които възникнаха, засягаха две групи престъпници — кендерите и онези лица, чиито престъпления бяха особено отблъскващи. Беше установено, че е абсолютно невъзможно да продадеш някому кендер и е доста трудно да пласираш на пазара убиец, насилник на жени, душевноболен и т.н. Решението беше просто. Кендерите затваряха за една нощ и на другия ден сутринта военен отряд ги ескортираше до градските порти. От друга страна, бяха създадени специални институции, които се занимаваха с по-закоравелите престъпници.
Именно с началника на една такава институция (по произход джудже) разговаряше разпалено тази сутрин мъжа с мечата кожа, сочейки към Карамон, който стоеше заедно с другите затворници зад едно мръсно и зловонно заграждение точно зад рампата за продажба на роби. Търговецът на роби правеше изразителни движения, показвайки как някой бил съборил врата, блъсвайки я с рамо.
Началникът на институцията като че ли не беше впечатлен. И това едва ли беше странно. Дългият му опит го беше научил, че да изглеждаш впечатлен, докато се пазариш за някой затворник, означава моментално да получиш два пъти по-висока цена. Затова джуджето стоеше стъпило здраво на паважа, хвърляше навъсени погледи към Карамон, по едно време се изплю на земята, сетне скръсти ръце пред гърдите си и вдигна кървясалите си очи към мъжа с мечата кожа.
— Не е в добра форма, твърде е дебел. И освен това е пияница, виж му само носа. — Джуджето поклати глава. — И не ми изглежда толкова свиреп. Какво казваш бил направил? Нападнал някаква жрица? Хм! — изсумтя презрително то. — Като го гледам, единственото нещо, което може да нападне, е, някоя винена бъчва!
Мъжът с мечата кожа, разбира се, познаваше този подход.
— Изпускаш най-добрата сделка в живота си, Каменотрошачо — каза той равнодушно. — Трябваше да го видиш как събаря онази врата. Никога през живота си не съм срещал толкова силен човек. Може би е качил някой друг килограм, но това лесно ще се поправи. Като се постегне малко, ще стане истински хубавец. Дамите направо ще го боготворят. Погледни само тези разтапящи кафяви очи и тези къдрави коси. — Търговецът на роби понижи глас. — Ще бъде истинска загуба, ако този мъж бъде изпратен в мините… Направих опит да не се вдига много шум за подвига му в затвора, но се боя, че Хааролд е научил.
И джуджето, и мъжът с мечата кожа погледнаха към един човек на известно разстояние от тях, който разговаряше и се смееше с плещестите си телохранители. Джуджето поглади брадата си с безизразно лице. Търговецът на роби продължи:
— Хааролд се закле да го получи на всяка цена. Каза, че щял да го накара да работи колкото двама обикновени работници. Аз предпочитам теб като клиент и ще се опитам да наклоня нещата в твоята посока.
— Нека Хааролд го вземе този дебел глупак — изръмжа джуджето.
Но мъжът с мечата кожа забеляза особения замислен поглед, с който то наблюдаваше Карамон. Знаейки от дългия си опит кога да мълчи и кога да говори, търговецът на роби се поклони на събеседника си и продължи нататък, потривайки ръце.
Читать дальше