Маргарет Вайс - Времето на близнаците

Дочувайки разговора и виждайки как джуджето го оглежда като прасе за продан, Карамон изведнъж изпита желание да разтроши оковите си, да разбие оградата, зад която беше наблъскан и да удуши и търговеца, и джуджето. Кръвта закипя в мозъка му. Той се напъна да разкъса веригите си и мускулите на ръцете му затанцуваха като вълни. Тази гледка накара джуджето да отвори широко очи, а пазачите около заграждението извадиха мечовете от ножниците си. Но точно в този момент Тасълхоф смушка приятеля си с лакът в ребрата.

— Карамон, погледни! — каза кендерът развълнувано.

Първоначално исполинът не чу нищо заради туптенето на кръвта в ушите си. Тас го ръгна отново.

— Гледай, Карамон. Ей там, на края на тълпата, стои съвсем сам. Виждаш ли го?

Карамон си пое дъх на пресекулки и се опита да се успокои. Той погледна в указаната от кендера посока и изведнъж горещата му кръв се смрази.

Там, където тълпата се разреждаше, имаше една фигура с черна мантия. Непознатият стоеше сам. Никой не се доближаваше до него. Мнозина го заобикаляха, отклонявайки се дори от пътя си, само и само да са далече от този човек. Никой не разговаряше с този човек, но всички усещаха присъствието му. Хора, озовали се наблизо до него, преди разговаряли въодушевено за нещо, изведнъж изпадаха в неловко мълчание и хвърляха неспокойни погледи към тъмната фигура.

Одеждите на този човек бяха наситено черни и без никаква украса. На ръкавите му не проблясваха сребърни нишки, а дръпнатата ниско над лицето му качулка беше без кант. Той нямаше жезъл, нито някой го придружаваше. Другите магове бродираха върху мантиите си защитни заклинания, носеха жезли на силата и разполагаха с животни, които изпълняваха всяка тяхна заповед. Но не и този. Могъществото му извираше дълбоко от него и бе толкова голямо, че се простираше отвъд вековете и дори отвъд няколко плоскости на битието. То трептеше във въздуха около него като топлината и искрите от ковашка работилница.

Той беше висок и добре сложен, а черната му мантия се спускаше от стройни, но мускулести рамене. Белите му ръце — единствената част от него, която бе открита — бяха силни, изящни и гъвкави. Макар да беше толкова стар, та на малцина на Крин да им хрумваше да гадаят за възрастта му, този мъж имаше здраво и младо тяло. Носеха се тъмни слухове за това как използвал магическите си изкуства, за да победи немощта на старостта.

И сега той стоеше там, самотен като някакво черно слънце. Дори блясъка на очите му не се виждаше в тъмните дълбини на качулката му.

— Кой е този? — обърна се нехайно Тас към един друг затворник, кимвайки по посока на черната фигура.

— Не знаеш ли? — каза затворникът, сякаш не му се искаше да отговори.

— Не съм от града — извини се Тас.

— Ами това е Тъмния — Фистандантилус. Чувал си за него предполагам?

— Да — рече Тас и хвърли многозначителен поглед към Карамон, сякаш му казваше „Видя ли, че се оказах прав!“ — Чували сме за него.

Когато лейди Кризания за първи път се пробуди от магията на Паладин, тя беше толкова объркана и смутена, че свещениците силно се притесниха да не би изпитанието да е разстроило ума й.

Младата жрица споменаваше често за Палантас и затова те предположиха, че е оттам. Говореше непрекъснато и за главата на нейния Орден, наричайки го Елистан. Свещениците обаче, познаваха всички водачи на ордени на Крин и Елистан не беше сред тях. Но Кризания бе толкова упорита в твърденията си, че в началото някои дори се уплашиха да не би нещо да се е случило с настоящия църковен наместник в Палантас. Там незабавно бяха изпратени пратеници, за да проверят каква е истината.

Младата жена споменаваше също и за някакъв храм в Палантас, при положение, че там такъв не съществуваше. И накрая говореше съвсем несвързано за „дракони“ и за „завръщането на боговете“, което накара присъстващите в стаята — Кварат и Елза, главата на Ордена на Преподобните дъщери — да се спогледат ужасени и да направят обичайните знаци за защита от богохулство. На Кризания бе дадена билкова отвара, която я успокои и накрая тя заспа. Двамата висши църковни служители останаха още дълго край нея, обсъждайки случилото се с приглушени гласове. Сетне към тях се присъедини Царят-жрец, за да уталожи страховете им.

— Направих гадание — каза мелодичният глас — и открих, че Паладин я е призовал при себе си, за да я предпази от извършената над нея зла магия. Вярвам, че никой от нас не би се усъмнил в това.