Маргарет Вайс - Времето на близнаците

Тъмничарят извади бавно ключовете и вдигна глава, за да хвърли унищожителен поглед на кендера.

— Случи се нещо крайно необичайно — продължи Тас. — Нали разбирате, по едно време вчера през нощта ми стана страшно скучно, Карамон заспа много рано, а вие пък бяхте отнесли всичките ми неща и тогава именно открих, че сте пропуснали да намерите шперца ми, който държа в чорапа си. После реших да отворя тази врата, просто за да поддържам форма, така да се каже и да видя какви затвори строите тук. И между другото, оказа се, че сте направили чудесен затвор — каза кендерът тържествено. — Един от най-хубавите, в които някога съм бил… ъъъ… искам да кажа един от най-хубавите, които някога съм виждал. А, пропуснах да ви кажа, че името ми е Тасълхоф Кракундел. — Тас пъхна малката си ръка между решетките, в случай че някой от двамата искаше да се ръкува с него. Те обаче не пожелаха. — И съм от Утеха. Както и приятелят ми. Може да се каже, че двамата с него сме тук на една мисия… А, да — ключалката. Е, не е необходимо да се блещите така срещу мен, защото вината не беше моя. Всъщност вашата глупава ключалка счупи шперца ми! А той беше един от най-добрите, които съм имал. От татко ми е — каза кендерът тъжно. — Даде ми го, когато навърших пълнолетие. И наистина си мисля — добави Тас строго, — че можехте поне да ми се извините.

Като чу това, тъмничарят издаде звук, нещо средно между изсумтяване и експлозия. Сетне раздрънка ключовете под носа на кендера, смотолеви нещо несвързано от рода на това, че „щял да изгние в тази килия“ и понечи да се отдалечи нататък, но мъжът с наметката от меча кожа го спря и го сграбчи за дрехите.

— Не бързай толкова. Този вътре ми трябва.

— Зная, зная — прохленчи тъмничарят с тънък глас, — но ще трябва да почакаш ключаря…

— Невъзможно. Заповедите ми са да го изкарам на пазара още днес.

— Е, тогава си намери начин да ги изкараш оттам — присмя му се тъмничарят. — Дай на кендера друг шперц. А сега искаш ли другите или не?

Той тръгна полюшвайки се надолу, оставяйки мъжа с мечата кожа загледан мрачно във вратата.

— Нали знаеш откъде идват заповедите ми — попита той със заплашителни нотки в гласа.

— Моите заповеди идват от същото място — отвърна тъмничарят през кокалестото си рамо — и ако не им харесва това положение, могат да дойдат тук и да се помолят на вратата да се отвори. А ако и това не помогне, ще има се наложи да изчакат ключаря, също както и ти.

— Ще ни пуснете ли навън? — попита Тас нетърпеливо. — Ако имате такова намерение, ние бихме могли да помогнем… — След това през ума му прелетя една неочаквана мисъл. — Нали няма да ни екзекутирате? Защото в този случай сигурно ще предпочетем да изчакаме ключаря…

— Да ви екзекутираме! — изръмжа мъжът с мечата кожа. — В Истар не е имало екзекуция от десет години. Църквата забрани това наказание.

— Да бе, бързата и чиста смърт беше твърде голямо благодеяние за един човек — разкикоти се тъмничарят, който отново се беше извърнал към вратата. — И за каква помощ говореше ти, малко зверче?

— Е — запъна се Тас, — щом няма да ни екзекутирате, какво смятате да правите с нас тогава? Предполагам, че няма просто да ни пуснете да си ходим? Ние сме невинни в края на краищата. Мисълта ми е, че ние не…

— Аз няма да правя нищо с теб — отвърна мъжът с мечата кожа саркастично. — Нужен ми е приятеля ти. А за другото си прав — те няма да го пуснат да си върви.

— Бърза и чиста смърт — измънка под нос старият тъмничар и се ухили с беззъбата си уста. — И винаги се събираше голяма тълпа да зяпа. Човек започваше да се чувства някак важен и точно това ми рече и Хари Снагъл, докато го водеха към бесилката. Той се надяваше да се съберат много хора и точно така стана. Хари чак се просълзи. „Всички тези хора, ми каза той, са се лишили от празника си, за да дойдат тук и да ме изпратят.“ Истински джентълмен до последния миг.

— Той отива на търг! — рече мъжът с мечата кожа високо, без да обръща внимание на тъмничаря.

— Бърза и чиста смърт — повтаряше все така старият пазач и клатеше глава.

— Е — поде Тас колебливо, — не съм съвсем сигурен какво означава това, но ако наистина се каниш да ни извадиш оттук, Карамон навярно може да помогне.

Кендерът изчезна от прозорчето и двамата мъже пред вратата го чуха да вика:

— Карамон, събуди се! Те искат да ни изкарат навън, но не могат да отворят вратата и се боя, че вината за това е моя, е, поне отчасти…

— Нали знаеш, че трябва да ги вземеш и двамата? — попита лукаво тъмничарят.