Маргарет Вайс - Времето на близнаците

Ръката му махна и Денубис озадачено отстъпи от редицата на свещениците, опитвайки се да се провре през завесите, без да привлича много вниманието на останалите върху себе си. Неизвестният вестител обаче се беше дръпнал и той не можа да открие мястото, където тежката кадифена завеса се разделяше на две. Най-накрая, когато всички поклонници бяха вперили възмутено очи в него, Денубис намери пролуката и препъвайки се премина през нея.

Един млад дякон с гладко и ведро лице се поклони на зачервения и изпотен свещеник, сякаш нищо не се беше случило.

— Извинете, че прекъсвам Вечерните ви молитви, Преподобни сине, но Царят-жрец помоли да му отделите няколко минути от времето си, ако е възможно. — Дяконът говореше толкова формално и с такава безучастна любезност, че един случаен свидетел на този разговор никак нямаше да се изненада, ако Денубис бе отвърнал: „Не, не мога сега. Имам други неща, за които трябва да се погрижа веднага. Може би по-късно?“

Денубис обаче, не каза нищо подобно. Видимо пребледнявайки, той смотолеви нещо, че „за него ще бъде голяма чест“, а гласът му почти му изневери. Дяконът обаче, беше свикнал с подобни неща и след като му благодари с леко кимване, се обърна и го поведе по просторните, високи и виещи се коридори на Храма към личните покои на Царя-жрец на Истар.

Докато подтичваше след младежа, Денубис нямаше нужда да се пита на какво дължи честта. Причината, разбира се, беше младата жена. Не се беше озовавал в присъствието на Царя-жрец повече от две години и едва ли беше съвпадение, че го викаха в същия ден, в който бе намерил Преподобната дъщеря почти мъртва на улицата.

„Може би е умряла, помисли си Денубис с тъга. Царят-жрец ще ми съобщи новината лично. И това несъмнено ще бъде много любезно от негова страна. Малко нетипично може би за човек, на чиито плещи тежат съдбите на нациите, но все пак много мило.“

Надяваше се да се окаже, че не е прав. Не само заради жената, но и заради онзи мъж и кендера. Денубис бе мислил много и за тях двамата. Особено за кендера. Подобно на други на Крин свещеникът нямаше високо мнение за кендерите, които не изпитваха никакво уважение към личната собственост — тяхна или чужда. Но този изглеждаше различен. Повечето кендери, които Денубис познаваше (или си мислеше, че познава), щяха да хукнат презглава и при най-малката опасност. Този обаче бе проявил затрогваща преданост, оставайки редом с приятеля си и дори се опита да го защити.

Денубис поклати тъжно глава. Ако момичето умреше, те неминуемо щяха да срещнат… Не, не искаше да мисли за това. Зашепвайки чистосърдечна молитва към Паладин да закриля всички участници в тази история (ако го заслужаваха), Денубис отклони ума си от потискащите мисли и се застави да се порадва на великолепието на това крило на Храма, представляващо личните покои на Царя-жрец.

Той бе забравил за красотата им. Млечнобелите стени сияеха със своя собствена светлина, която според легендата идваше от самите камъни. Така изящно оформени и изсечени бяха те, че блестяха като цветовете на големи бели рози, поникнали направо от полирания под. Между тях лъкатушеха бледи светлосини нишки, които смекчаваха общата белота.

След чудесата на коридорите следваха прелестите на преддверието. Тук стените се въздигаха нагоре като молитвата на смъртен към боговете, поддържайки огромен купол. По тях бяха изрисувани фрески на самите богове, оцветени в меки тонове. Те също като че ли грееха със своя собствена светлина. Тук бяха Паладин, Платинения дракон, богът на Доброто; Гилиан богът на Просвещението и Неутралността; дори и Тъмната царица бе представена тук, защото Царят-жрец не смееше да прояви непочтителност към нито едно божество. Тя беше изобразена като петглав дракон, но това беше толкова безобиден и кротък дракон, че на Денубис му се струваше, че всеки момент ще се претърколи и ще близне крака на Паладин.

Всички тези мисли обаче дойдоха в ума му по-късно. Точно в този момент беше твърде неспокоен, за да се любува на красивите стенописи. Погледът му бе прикован в изкусно изработените платинени врати, които водеха към самото сърце на Храма.

Вратите се отвориха широко и отвътре грейна божествена светлина. Беше настъпил моментът да бъде приет.

Първите чувства, които Залата за аудиенции будеше у озовалите се в нея, бяха смирение и покорство. Тук беше сърцето на добротата. Тук бяха представени величието и могъществото на Църквата. Вратите водеха към огромно овално помещение с под от полиран гранит, който неусетно се сливаше със стените. Те пък се издигаха като венчелистчетата на гигантска роза, извисени, за да дадат опора на огромния купол. Самият той беше от матиран кристал, който поглъщаше светлината на слънцето и луните. Тяхното сияние изпълваше всяко кътче на залата.