Маргарет Вайс - Времето на близнаците

Този път беше достатъчно съобразителен да се вкопчва в стените на сградите, откривайки, че там вятърът не е толкова силен. Напредването през бурята в действителност се оказа доста ободрително преживяване. Веднъж светкавица удари едно дърво наблизо и го направи на трески. (Тас често се беше питал какво точно означава думата „трески“.) След това той не прецени добре дълбочината на водата по улицата и беше понесен надолу от бушуващия порой. Това беше забавно и щеше да бъде още по-забавно, ако можеше и да диша. След това водата го изхвърли доста грубо на една уличка, където можеше отново да стане на крака и да продължи пътуването си.

Тас почти съжали, че е стигнал Храма след толкова много приключения, но си напомни за важността на мисията си и се вмъкна вътре през градината. И както беше предвидил Рейстлин, тук беше съвсем лесно да остане незабелязан в суматохата, причинената от бурята. Свещениците тичаха във всички посоки, опитваха се да попият водата, събираха натрошените стъкла от прозорците, палеха изгасналите факли и утешаваха онези, които вече не издържаха на напрежението.

Кендерът нямаше представа къде е Свещената зала, но нищо не му носеше толкова радост, колкото обикалянето из странни места. Два или три часа по-късно (след като няколко кесии се бяха издули от нови придобивки), той се натъкна на една стая, която съвсем точно отговаряше на описанието на Рейстлин.

Тук не горяха факли и в момента в нея нямаше никой, но няколко силни светкавици я осветиха достатъчно ясно, за да може Тас да види олтара и завесите, за които Рейстлин бе споменал. По това време кендерът вече беше много уморен и се зарадва на възможността да си почине. Той проучи стаята, установи, че е потискащо празна, сетне мина покрай олтара (също празен) и се мушна под завесите, хранейки известна надежда, макар да беше доста отпаднал, че тук ще открие тайна пещера, използвана от Царя-жрец за изпълнението на свещени обреди, забранени за очите на простосмъртните.

Тас се огледа и въздъхна. Нищо! Само стена, покрита с плат. Кендерът седна зад завесите, просна плаща си на земята да изсъхне, изцеди косата си от водата и използвайки отблясъците на светкавиците, които проникваха през цветното стъкло на прозорците, започна да разглежда интересните предмети, които бе събрал в кесиите си, докато идваше насам.

След известно време клепачите му натежаха толкова много, че вече не можеше да ги държи отворени, а прозевките му станаха толкова широки, че имаше опасност да си нарани челюстта. Тогава Тас се сви на кълбо и се унесе в сън, почти необезпокояван от тътена на бурята. Последната му мисъл беше дали вече липсва на Карамон и ако беше така, много ли му беше сърдит?…

Следващото нещо, което кендерът откри, бе настъпилата тишина. Защо обаче тя бе смутила дълбокия му сън, беше истинска загадка. Известно недоумение будеше и въпросът къде точно се намира, но след това си спомни.

О, да! Той беше в Свещената зала на Храма на Царя-жрец в Истар. Днес беше денят на Катаклизма или поне така трябваше да бъде. По-точно казано днес беше денят, в който Катаклизмът нямаше да се случи. Или още по-точно днес бе бил денят на Катаклизма. Тас откри, че всички тези неща са доста объркващи и промяната на хода на времето е свързана с много грижи и затова реши да не мисли повече за това, а да се опита да разбере защо е станало толкова тихо.

И в следващия миг се сети. Бурята бе спряла! Точно както му бе казал Рейстлин. Тас стана на крака и надникна между завесите на Свещената зала. През прозорците влизаше ярка слънчева светлина. Кендерът преглътна от вълнение.

Нямаше представа колко е часът, но съдейки по яркостта на слънцето, предобедът вероятно беше преполовен. Шествието скоро щеше да започне, спомни си той, и известно време щеше да се вие по коридорите на Храма. Царят-жрец бе призовал боговете по време на Високата стража, когато слънцето бе достигнало зенита си на небето.

И наистина, докато обмисляше тези неща, точно над главата му гръмнаха камбани и техният звън като че ли го стресна по-силно от гръмотевиците през миналата нощ. За момент дори се зачуди дали не е обречен до края на живота си да чува това дрънчене в ушите си. След това камбаните в кулата замлъкнаха и няколко секунди по-късно същото се случи и с тези в главата му. Той въздъхна с облекчение, погледна отново през завесите и тъкмо се питаше дали някой няма да дойде да чисти тук, когато зърна една призрачна фигура да се мушва в залата.