Маргарет Вайс - Времето на близнаците

От мястото си за наблюдение, което беше зад и малко вляво от олтара, кендерът виждаше чудесно лицето на свещенослужителя. Тас още веднъж стисна развълнувано магическия предмет. Току-що бе разбрал, че зад надменната маска на човека, воднистите му очи издаваха истински ужас.

— Паладин — прогърмя гласът на Царя-жрец и Тас остана с впечатлението, че се е обърнал към някой от подчинените си. — Паладин, ти виждаш злото, което ме обгражда отвсякъде! Ти стана свидетел на бедствията, които се посипаха като удари на бич върху Крин. Знаеш, че това зло е насочено лично срещу мен, защото аз съм единственият, който се бори с него! И несъмнено сигурно вече си видял, че догмата за равновесието не е валидна!

Гласът на Царя-жрец изгуби пронизителната си гръмовност и стана мек като флейта.

— Знай, че аз те разбирам. Ти си бил принуден да прилагаш тази доктрина в по-старо време, когато си бил слаб. Но сега ти разполагаш с мен, твоята дясна ръка, истинският ти представител на Крин. С нашата обединена мощ аз мога да изтрия злото от лицето на света! Унищожи расата на великаните-човекоядци! Вдъхни чувство за ред у своеволните човешки същества. Намери нови далечни родини за джуджетата, кендерите и гномовете, онези раси, които не са твое творение…

„Колко оскърбително, мислеше си изваденият от търпение Тас. Направо се колебая дали да не ги оставя да стоварят огнената планина върху главата му!“

— И аз ще управлявам във величие и блясък — гласът на Царя-жрец се извиси до кресчендо. — Ще създам нова епоха, която ще си съперничи с легендарния Век на бляновете! — Върховният свещенослужител разпери широко ръце. — Ти даде всичко това и дори повече на Хума, Паладин, който беше просто един рицар-вероотстъпник с нисък произход! Настоявам да дадеш и на мен могъществото, с което да прогоня сенките на злото, помрачаващи лика на тази земя!

Царят-жрец замлъкна и зачака, вдигнал високо ръце.

Тас затаи дъх, също в очакване, стискайки магическия предмет в ръцете си.

И след това кендерът почувства отговора. Побиха го тръпки. Връхлетя го страх, какъвто никога не беше изпитвал, дори и в присъствието на лорд Сот или в Шойканската гора. Разтреперан, Тас падна на колене и сведе глава. Разлюлян и скимтящ, той зашепна молитва към някаква невидима сила, търсейки милост и прошка. От другата страна на завесата се чу нещо като ехо на собственото му несвързано мънкане и кендерът разбра, че Кризания бе там и също като него бе почувствала страховития, кипящ гняв, който тътнеше над него като мълния.

Но Царят-жрец не произнесе нито дума повече. Той просто стоеше там и се взираше с очакване в небесата, които не можеше да види заради дебелите стени и купола на своя Храм… небесата, което не можеше да види заради собствената си светлина.

Взел твърдо решение как да действа на другия ден, Карамон се унесе в морен сън, който продължи няколко часа, донасяйки му благословена забрава. Събуди се рязко и видя, че Рааг се е навел над него, за да счупи оковите му.

— Ами това? — попита Карамон, вдигайки вързаните си китки.

Рааг поклати глава. Макар Арак да не смяташе, че Карамон може да е толкова глупав, че да се опита да надвие невъоръжен великана-човекоядец, джуджето бе забелязало лудостта в очите на грамадния мъж миналата вечер и не му се искаше да поема ненужни рискове.

Карамон въздъхна. Всъщност той бе обмислял тази възможност миналата нощ, както и много други, но я беше отхвърлил. Важното беше да остане жив. Или поне да не загива, преди да е сигурен, че Рейстлин е мъртъв. След това вече нямаше да има голямо значение…

Бедната Тика… Тя щеше да го чака ден след ден, докато накрая разбере, че той никога няма да се върне у дома.

— Мърдай! — изсумтя Рааг.

Карамон тръгна след великана-човекоядец по влажните, виещи се стълби, които извеждаха от складовите помещения нагоре към арената. Той тръсна глава, за да прогони оттам мислите за Тика. Те можеха да отслабят решителността му, а сега не можеше да си позволи това. Рейстлин трябваше да умре. Чувстваше се така, сякаш някаква светкавица от миналата нощ бе осветила част от ума му, която преди това е тънела в мрак в продължение на години. Най-накрая видя истинския размах на амбициите на брат си, на жаждата му за власт. Най-накрая престана да търси извинения за него. Макар огорчението му да беше огромно, трябваше да си признае, че дори онзи тъмен елф, Даламар, познаваше Рейстлин по-добре от него, неговия брат-близнак.