Маргарет Вайс - Времето на близнаците

— Не! — простена Тас и раздруса приспособлението. В този момент тръбичките, които свързваха краищата на скиптъра се откъснаха в ръцете му. Веригата се плъзна между пръстите му. Треперейки леко, почти като пода, на който лежеше, Тасълхоф с усилие се изправи с крака. В ръката си държеше счупените части на уреда.

— Какво направих? — проплака Тас. — Следвах съвсем точно указанията на Рейстлин, сигурен съм в това! Аз…

И изведнъж Тас разбра. Очите му се напълниха със сълзи и блестящите, разнебитени парченца от магическия предмет потънаха в мъгла.

— Той беше толкова мил към мен — шепнеше си кендерът. — Накара ме да повтарям указанията му отново и отново. „Просто за да съм сигурен, че си ги запомнил правилно!“ , каза той. — Тас стисна силно очи, молейки се, когато ги отвори отново, всичко да се окаже лош сън.

Но уви, не стана така.

— Направих всичко съвсем точно. Той просто е искал аз да го счупя! — Кендерът хленчеше и трепереше. — Защо? За да останем всички тук? И всички да загинем? Не! Той се нуждае от Кризания. Така казаха маговете от Кулата. Точно така! — Тас се извърна бързо. — Кризания!

Но жрицата нито го чу, нито го видя. Тя се взираше право напред, съвършено неподвижна, въпреки че земята под коленете й се тресеше, а сивите й очи излъчваха някаква тайнствена вътрешна светлина. Ръцете й, все още сключени като в молитва, бяха толкова здраво стиснати една в друга, че пръстите й бяха станали моравочервени, а кокалчетата й — бели.

Устните й се движеха. Молитва ли шепнеше тя?

Тас изтича обратно зад завесите, събра бързо скъпоценните камъни от магическия уред, без да пропусне нито един, взе и веригата, която без малко да падне в една пукнатина в каменния под, сетне натъпка всичко в една кесия и я стегна здраво. Хвърляйки последен поглед към рушащия се под, той пропълзя обратно в Свещената зала.

— Кризания? — рече Тас и застана точно пред нея, тъй като очевидно тя не забелязваше присъствието му.

Следейки устните й, той успя да прочете неизречените гласно думи.

„Аз зная, казваше тя, аз зная каква е неговата грешка! Може би боговете ще дадат на мен онова, което отказаха на него!“

Жрицата си пое дълбоко дъх и сведе глава.

— Благодаря ти, Паладин! Благодаря ти! — чу Тас трескавия й, напевен глас. След това тя бързо се изправи. Сетне огледа с известно учудване предметите в залата, които се движеха в зловещ танц, но така и не забеляза кендера, макар да беше пред нея.

— Кризания! — избърбори Тас и този път я дръпна за бялата мантия. — Кризания, аз го счупих. Единственото нещо, което можеше да ни върне! Веднъж счупих и една драконова орбита. Но това беше нарочно! Не исках да счупя жезъла! Бедният Карамон! Ти трябва да ми помогнеш! Ела с мен, говори с Рейстлин, накарай го да го поправи!

Жрицата се взираше в Тасълхоф безучастно, сякаш той беше някакъв непознат, случайно заговорил я на улицата.

— Рейстлин! — промълви тя и с кротко, но решително движение освободи мантията си от ръката на кендера. — Разбира се! Той се опита да ми каже, но аз не го послушах. И сега аз зная! Сега аз зная истинната!

Отблъсквайки Тас, Кризания прибра полите на бялата си мантия, втурна се към централната пътека между пейките и побягна надолу, без да поглежда назад. В това време Храмът в Истар се тресеше до самите си основи.

Едва когато стигнаха последното стълбище преди арената, Рааг най-накрая развърза китките на Карамон. Със сгърчено от болка лице исполинът раздвижи пръстите си и последва Кийри, Рааг и Червения минотавър към центъра на арената. Публиката нададе приветствени викове. Заставайки на обичайното си място между Кийри и Ферагас, Карамон погледна неспокойно към небето. Часът на Високата стража бе минал и слънцето бавно започваше да се спуска надолу.

Истар нямаше да живее достатъчно дълго, за да види залеза.

Карамон си помисли, че и той никога повече няма да види пурпурните слънчеви лъчи да струят покрай някоя назъбена бойна кула, или как се разтапят в морската повърхност, или огряват върховете на валеновите дървета. Очите му се напълниха със сълзи. И той плачеше не толкова за себе си, колкото за онези до него, които трябваше да умрат днес и за всички невинни същества, които щяха да намерят смъртта си, без да знаят защо.

Плачеше и за брат си, когото бе обичал толкова силно, но сълзите му за Рейстлин сякаш бяха за някой, който отдавна е умрял.

— Кийри, Ферагас — заговори Карамон с приглушен глас, когато минотавърът излезе напред да се поклони, — не зная какво ви е казал магът, но аз никога не съм ви предавал.