Маргарет Вайс - Времето на близнаците

Двамата се дебнеха един друг и се обикаляха в кръг. Исполинът вече не чуваше тълпата, която тропаше с крака, свиркаше и крещеше диво при гледката на истинска кръв. Вече не мислеше за бягство, дори нямаше представа къде се намира. Войнските му инстинкти бяха взели връх. Знаеше едно-единствено нещо. Трябваше да убие врага си.

И чакаше търпеливо. Ферагас му беше казал за основния недостатък на минотаврите. Те се смятаха за по-висши от другите раси и затова обикновено подценяваха противниците си. Червеният минотавър не правеше изключение. Карамон долови мислите на минотавъра, в които се смесваха болка, гняв, ярост, обида и изгарящо желание да унищожи тъпото, хилаво човече.

Двамата се приближаваха все повече към мястото, където Кийри все още водеше люта битка с Рааг, което ставаше ясно от ръмженето и крясъците на великана-човекоядец. Този бой обаче отвлече вниманието на Карамон и изведнъж той се подхлъзна в локва жълта, лепкава кръв. Червеният минотавър нададе победоносен вик и се хвърли напред, за да забие тризъбеца си в тялото на човека.

Но подхлъзването бе само уловка. Мечът на Карамон проблесна под слънцето. Минотавърът разбра, че е бил надхитрен и се опита да спре устрема си, но бе забравил за раненото си коляно, което не може да издържи тежестта му и червеникавото чудовище се строполи на арената, а мечът на Карамон се заби право в животинската му глава.

Когато изваждаше меча си, исполинът чу зад гърба си страховито ръмжене и се извърна тъкмо навреме, за да види как грамадната мечка захапва широкия врат на Рааг. Кийри разтърси глава, челюстите й потънаха още по-дълбоко и достигнаха до яремната вена. Устата на великана-човекоядец зина във вик, който никой нямаше да чуе.

Карамон тръгна към тях, но изведнъж долови някакво движение от дясната си страна. Той бързо се обърна, заставайки целия нащрек и видя Арак да се стрелва покрай него с лице, изкривено в грозна маска на мъка и ярост. Исполинът зърна в ръката на джуджето да проблясва кама и се втурна към него, но беше твърде късно. Той не можа да спре острието, което потъна в гърдите на мечката. Ръката на Арак веднага се обля в топла, червена кръв. Огромната мечка изрева от болка и гняв и замахна с голямата си лапа. В последно конвулсивно усилие Кийри докопа Арак, вдигна го във въздуха и го запрати надалеч към другия край на арената. Тялото на джуджето се блъсна в Острието на свободата, където висеше златния ключ, и се наниза на един от многобройните стърчащи орнаменти. Джуджето нададе страшен вик и след това целият шпил се сгромоляса в една от ямите, от чието дъно се издигаха пламъци.

Кийри се строполи на земята. От раната на гърдите й шуртеше кръв. Подивялата тълпа крещеше и скандираше името на Карамон. Но исполинът не чуваше виковете. Той се наведе и я пое в ръцете си. Магията бе развалена, мечката я нямаше и сега до гърдите му беше красивата жена-войн.

— Ти победи, Кийри — прошепна Карамон. — И сега си свободна.

Кийри вдига очи към него и се усмихна. След това очите й се разшириха и животът ги напусна. Погледът й остана прикован в небето, някак в очакване. „Сякаш в последния си миг тя разбра какво предстои да се случи!“, помисли си Карамон.

Исполинът положи нежно тялото й на прогизналата от кръв арена и се изправи. Той видя тялото на Ферагас, вцепенено в последната му битка със смъртта. Видя невиждащите и зареяни в небето очи на Кийри.

— Ти ще отговаряш за това, братко мой — прошепна Карамон.

Зад него се чу някакъв шум, подобен на сърдитото бучене на морето преди буря. Исполинът стисна мрачно меча си, готов да се опълчи срещу поредния си враг, който и да е той. Но там нямаше врагове. Това бяха само другите гладиатори. При вида на мокрото му от сълзи и изцапано с кръв лице те един по един отстъпваха настрани, правейки му път да мине.

Когато ги погледна, Карамон разбра, че най-накрая е свободен. Свободен беше да намери брат си и да сложи завинаги край на неговото зло. Почувства душата му да се въздига, смъртта нямаше вече почти никакво значение и не будеше у него страх. Все още усещаше миризмата на кръв и беше замаян от сладката лудост на битката.

Изпълнен с жажда за мъст, Карамон се затича към края на арената и тъкмо тръгна по стълбите, които водеха надолу към тунелите, когато първото земетресение разтърси обречения град Истар.

Кризания нито видя, нито чу Тасълхоф. Умът й беше заслепен от безбройните цветове, които се въртяха като вихрушка в дълбините на съзнанието й, проблясвайки като прекрасни скъпоценни камъни. И изведнъж тя разбра… Паладин я беше довел тук за това . Не за да реабилитира Царя-жрец, а за да се поучи от грешките му. И тя знаеше, знаеше със сърцето си, че е научила този урок. Тя можеше да се обърне към боговете и те щяха да й отговорят — не с гняв, а с могъществото си! Студеният мрак вътре в нея се разкъса и освободената й душа излетя от черупката си, нагоре към слънчевата светлина.