Маргарет Вайс - Времето на близнаците

Карамон се изправи с усилие на крака, тръсна глава, за да прогони замайването, но знаеше, че не може да се надява да избегне втория удар на противника си. В следващия миг между него и Червения минотавър изникна едно черно тяло. Проблесна стоманено острие и Ферагас блокира удара на тризъбеца, който щеше да довърши Карамон. Карамон отстъпи, залитайки назад, за да си поеме въздух и почувства хладните ръце на Кийри да го подкрепят.

— Добре ли си? — промърмори тя.

— Оръжие! — изпъшка той. Главата му все още бучеше от удара на великана-човекоядец.

— Вземи моето — рече Кийри и пъхна късия си меч в ръката му. — И си поеми отново дъх. Аз ще се заема с Рааг.

Великанът-човекоядец, побеснял и увлечен от битката, крачеше бързо към тях, отворил широко разлигавената си уста.

— Не! Той ще ти трябва… — възрази Карамон, но Кийри само му се усмихна.

— Гледай сега! — каза тя безгрижно и след това изрече някакви странни думи, които смътно напомниха на Карамон езика на магията. В тях обаче се долавяше и някакъв лек, почти елфически акцент.

И изведнъж Кийри изчезна. На нейно място на арената стоеше огромна женска мечка. Карамон ахна и в първия момент дори не разбра какво се беше случило. После си спомни — Кийри беше сирена и притежаваше умението да се превръща в други неща!

Изправена на задните си крака, мечката беше по-висока дори от огромния великан-човекоядец. Рааг се спря и се вторачи уплашен в звяра пред себе си. Кийри изрева в пристъп на ярост и показа острите си зъби. Ноктите на едната й гигантска лапа проблеснаха под слънцето, когато тя замахна и перна Рааг през петнистото лице.

Великанът-човекоядец изви от болка, от белезите върху лицето му започна да се процежда жълтеникава кръв, а едното му око изчезна под маса от кървяща пихтия. Мечката скочи върху Рааг. Карамон наблюдаваше схватката със страхопочитание, но не виждаше нищо друго, освен жълтеникава кожа, кръв и кафява козина.

Тълпата, която първоначално бе крещяла от възторг, изведнъж разбра, че тази битка не беше театър. Сега всичко беше истинско. Щеше да има загинали. Настъпи момент на тишина и потрес и после тук-там отново се чуха викове. Скоро аплодисментите и ревът на публиката стана оглушителен.

Видял своя шанс, Карамон бързо забрави хората по трибуните. Изходът сега запречваше единствено джуджето и макар лицето на Арак да бе изкривено от гняв, то издаваше и страх. Исполинът можеше лесно да мине покрай него…

В този момент той чу минотавърът да изсумтява от удоволствие. Карамон се извърна и видя Ферагас да се свлича от болка, получил удар с дръжката на тризъбеца в слънчевия си сплит. Минотавърът понечи да нанесе нов, смъртоносен удар, но исполинът изкрещя силно, отвличайки вниманието на звяра за достатъчно дълго време, така че да осуети намерението му.

Червеният минотавър се извърна с лице към това ново предизвикателство и на покритото му с червена козина лице се появи усмивка. Той забеляза, че Карамон е въоръжен само с къс меч и се ухили още по-широко. Минотавърът се хвърли устремно към грамадния войн, търсейки бърза развръзка. Но Карамон ловко се дръпна настрани. Сетне изрита силно врага си през коленете. Това беше болезнен, осакатяващ удар, който накара минотавъра да се препъне и да се сгромоляса на земята.

Знаейки, че противникът му е извън строя поне за няколко секунди, Карамон се притече на помощ на Ферагас. Чернокожият мъж продължаваше да стои все така превит, притискайки ръка към стомаха си.

— Хайде — изсумтя исполинът и го подкрепи с ръка. — Виждал съм те здравата да хапваш в столовата след такъв удар. Какво има?

Но отговор не последва. Карамон почувства, че тялото на приятеля му потръпва конвулсивно и видя, че черната му кожа блести от пот. Сетне забеляза и трите кървящи ивици, оставени от тризъбеца върху ръката на чернокожия войн…

Ферагас вдигна очи към приятеля си. Ужасеното лице на Карамон му подсказа, че той знае какво се е случило. Треперейки в агония от отровата, която течеше във вените му, Ферагас падна на колене. Големите ръце на исполина го обгърнаха.

— Вземи… вземи меча ми — каза задавено Ферагас. — Бързо, глупако!

По шума зад гърба си Карамон разбра, че минотавърът отново се изправя на крака, и сетне, без да се колебае повече, грабна големия меч на Ферагас в треперещата си ръка.

Чернокожият гладиатор падна тежко на земята, гърчейки се от болка.

Заслепен от сълзите си, исполинът се изправи и се завъртя точно навреме, за да посрещне внезапната атака на минотавъра. Макар и да куцукаше с единия си крак, силата на чудовището беше толкова голяма, че с лекота компенсираше болезненото нараняване. Освен това то също бе разбрало, че е достатъчно да направи само драскотина на жертвата си. В същото време Карамон трябваше да влезе в обхвата на тризъбеца му, ако искаше да използва меча си.