Маргарет Вайс - Времето на близнаците

— Пуснете ме! — изкрещя Кризания, опитвайки се да се отскубне.

— Тя е полудяла от ужас! Помогнете ми да я удържа! — каза Кварат високо и се обърна за помощ към няколко свещеници, които стояха наблизо.

И тогава на Тас изведнъж му дойде на ум, че Кризания наистина изглеждаше като обезумяла. Сега той се приближи към нея и разгледа лицето й по-отблизо. Черните й коси бяха сплетени в безформена маса, очите й бяха тъмни, тъмносиви като буреносните облаци от миналата нощ, а лицето й беше пламнало от усилието. Тя сякаш не чуваше нищо, никакви гласове не достигаха до съзнанието й, освен може би един-единствен.

След призива на Кварат неколцина други свещеници му се притекоха на помощ. Крещейки нечленоразделно, Кризания започна да се бори и с тях. Отчаянието й даваше сили и на няколко пъти тя почти успя да се изтръгне от ръцете им. Ръкавите на бялата й мантия се разкъсаха при опитите им да я задържат, а на Тас му се стори, че е видял кръв по лицето на не един свещеник.

Кендерът тъкмо се канеше да се метне на гърба на един от тях и да го халоса по главата, когато бе заслепен от ярка светлина, която накара всички, в това число дори и Кризания, да спрат на място.

Никой не помръдваше. Известно време Тас не чуваше нищо друго, освен задъханото дишане на Кризания и тежкото пъшкане на онези, които се бяха борили с нея. Сетне някой заговори.

— Боговете дойдоха — каза един мелодичен глас в центъра на светлината, — по моя заповед…

Земята под краката на Тасълхоф подскочи високо и го подметна като перце. Сетне потъна надолу, докато кендерът летеше към тавана и отново се издигна, за да го посрещне при падането му. Тас се блъсна в пода и ударът изкара въздуха от малкото му тяло.

Въздухът избухна в експлозия от прах, стъкло, отломки, писъци, викове и грохот. На кендера не му оставаше нищо друго, освен да се бори да си поеме дъх. Докато лежеше на мраморния под, който се люлееше, клатеше и тресеше под него, Тас наблюдаваше събитията, онемял от почуда. Колоните се напукваха и раздробяваха, стените се разцепваха, подпорите падаха, хората загиваха.

Храмът в Истар рухваше.

Пълзейки напред на четири крака, Тас отчаяно се мъчеше да не изгуби Кризания от поглед. Тя сякаш не забелязваше случващото се около нея. Онези, които я държаха, бързо я пуснаха в обзелия ги ужас, а жрицата, все така чувайки единствено гласа на Рейстлин, продължи нататък. Кендерът изкрещя, защото видя Кварат да се втурва към жрицата, но миг преди свещеникът да се хвърли върху нея, една огромна мраморна колона се разклати и се сгромоляса.

Тас затаи дъх. Известно време не се виждаше нищо, но след това мраморният прах се слегна и разсея. От Кварат не бе останало нищо повече от кървава маса върху пода. Кризания, очевидно невредима, се взираше смаяно в елфа, чиято кръв се беше разплискала върху цялата й мантия.

— Кризания! — извика Тасълхоф дрезгаво. Но тя не го забеляза. Жрицата се обърна и тръгна със залитане през руините, следвайки гласа, който сега я зовеше по-настоятелно отвсякога.

Тас се изправи несигурно на крака и въпреки многобройните си натъртвания и синини, хукна отново след нея. Когато наближи края на коридора, зърна Кризания да завива надясно и да се спуска по едно стълбище. Преди да я последва, Тас реши все пак да хвърли един последен поглед назад, поддавайки се на огромното си любопитство.

Ярката светлина все още изпълваше коридора и осветяваше телата на мъртвите и на умиращите. Грамадни пукнатини зееха в стените на Храма, таванът бе хлътнал навътре, във въздуха се носеше задушлив прах. И тогава, от центъра на светлината, Тас отново чу онзи глас, но сега неговата мелодичност бе изчезнала. Този път той звучеше дрезгаво, пискливо и дисонантно.

— Боговете дойдоха…

Когато излезе от арената, Карамон хукна през Истар, пробивайки си с мъка път по улиците, над които смъртта вече бе сложила ръка. Подобно на Кризания исполинът също чуваше гласа на Рейстлин, макар и не така призивно. Карамон по-скоро го чуваше, както го бе чувал в утробата на майка им. Той чуваше гласа на своя брат-близнак, гласа на общата им кръв.

Затова войнът не обръщаше никакво внимание на виковете на умиращите, нито на молбите за помощ на затиснатите под развалините. Сградите се сгромолясваха почти върху главата му, тежки каменни блокове се стоварваха със страшна сила на косъм от него. Ръцете и горната част на тялото му скоро се покриха с многобройни малки, назъбени рани, краката му кървяха на стотици места.