Маргарет Вайс - Времето на близнаците

Но той не спря. Дори не чувстваше болката. Карамон се катереше по развалините, повдигаше огромни дървени греди и ги захвърляше настрани, за да продължи нататък. Така исполинът бавно напредваше по умиращите улици на Истар към Храма, който блестеше пред него под слънцето. В ръката си стискаше една кървава кама.

Тасълхоф следваше Кризания надолу и все надолу към самите дълбини на земята. Или поне така му се стори. Той дори не бе подозирал за съществуването на такива места и се питаше как е могъл да ги пропусне при многобройните си разходки. Чудеше се също откъде Кризания знаеше за тях. Тя минаваше през тайни врати, невидими дори за опитните му кендерски очи.

Земетресението спря и Храмът потрепери още за кратко в унеса на ужасния си спомен, сетне потръпна за последно и отново застина неподвижно. Навън цареше смърт и хаос, но тук вътре всичко бе тихо. Тас си помисли, че целият свят е затаил дъх в очакване.

Тук долу — където и да беше това тук — разрушенията не бяха големи, може би защото се бяха спуснали много навътре. Въздухът беше пълен с прах, трудно се дишаше и почти нищо не се виждаше. От време на време се мяркаше някоя пукнатина в стената или паднала на пода факла. Но повечето факли си стояха в скобите по стените и все още горяха със зловеща светлина сред талазите от прах.

Кризания не се спря и не се поколеба нито за миг. Тя напредваше бързо и скоро Тас изгуби всякаква представа за място и посока. Дотук бе успял да я следва почти без проблем, но се чувстваше все по-уморен и се надяваше скоро да стигнат там, където отиваха. Ребрата му го боляха ужасно. Всеки дъх го изгаряше като огън, а краката му бяха така натежали, сякаш не бяха неговите, а на някое тантуресто, недодялано джудже.

И така, той следваше Кризания надолу по поредното мраморно стълбище, заповядвайки на измъчените си мускули да се движат. Когато стигнаха площадката в дъното, Тас вдигна уморено глава и сърцето му подскочи радостно, предусетило края на пътуването. Намериха се в един тесен, дълъг коридор, който за щастие завършваше със стена и по-нататък нямаше други стълби!

Тук гореше една факла, окачена над врата, чиито очертания се губеха в тъмнината.

С радостен вик Кризания се завтече натам и изчезна в мрака.

— Разбира се! — каза си Тас с благодарност. — Лабораторията на Рейстлин. Трябва да е тук долу!

Той се втурна след нея и почти беше стигнал вратата, когато един голям тъмен силует го връхлетя откъм гърба и го събори. Кендерът тупна на земята и от болката в ребрата дъхът му секна.

Стисвайки зъби, Тас вдигна глава и видя отблясък върху златна броня, а пламъкът на факлата освети острие на меч. Бронзовото, мускулесто тяло на човека му се стори познато, но лицето — което трябваше да е виждал хиляди пъти — бе абсолютно неузнаваемо.

— Карамон? — прошепна той, когато мъжът профуча покрай него. Но Карамон нито го видя, нито го чу. Усещайки, че губи ума си, Тас се опита да се изправи на крака.

След това земята под краката му се разлюля от един остатъчен трус. Кендерът залитна с гръб към стената, чу над главата си силно изпукване и видя, че таванът поддава.

— Карамон! — извика той, но гласът му се изгуби сред грохота на рухналите дървени греди, които се стовариха върху него и го удариха по главата. Кендерът се опита да остане в съзнание въпреки болката. Но мозъкът му, сякаш упорито отказвайки да има нещо общо с тази бъркотия, просто угаси светлината и Тас потъна в мрак.

Чувайки спокойния глас на Рейстлин, който я притегляше към себе през смъртта и разрухата, Кризания се втурна без колебание към стаята, дълбоко в подземието на Храма. Но миг преди да влезе, нетърпеливите й стъпки станаха неуверени. Жрицата се огледа нерешително, чувствайки кръвта й да пулсира болезнено в гърлото.

До този момент бе останала сляпа за ужасите на поразения от бедствието Храм. Дори и сега, когато видя кръвта по мантията си, не можеше да си спомни как се е озовала там. Но тук, в тази стая, предметите се виждаха съвсем ясно, макар единственото осветление да беше сиянието на един кристал, трептящо на върха на магически жезъл. Усещайки злото, което витаеше тук, тя огледа лабораторията плахо и не намери смелост да пристъпи напред.

Изведнъж чу звук и почувства нещо да я докосва по ръката. Кризания се завъртя уплашено и видя някакви тъмни, безформени живи същества, поставени в клетки. Подушили топлата й кръв, те се бяха размърдали под светлината на жезъла и именно едно от тях бе протегнало хищната си ръка към нея. Жрицата потрепери и се отдръпна от тях, но се блъсна в нещо твърдо.