Маргарет Вайс: Времето на близнаците

„Каква страшна омраза, помисли си Кризания и сетне, когато погледна дълбоко в очите му, които сега бяха толкова близо до нейните, изведнъж бе осенена от прозрение: И каква страшна любов!“

Карамон се хвърли към нея с протегната ръка, с намерение да я хване и да я блъсне настрани. Уплашена Кризания се дръпна назад и залитна към Рейстлин, който не направи никакво движение, за да я задържи. Пръстите на Карамон се вкопчиха в ръкава на мантията й, който се разпра и се скъса. В яростта си войнът хвърли белия плат на земята и жрицата разбра, че сега трябваше да умре. Тя продължаваше да стои между него и брат му.

Мечът на Карамон проблесна.

В отчаянието си Кризания стисна медальона на Паладин, който носеше на врата си.

— Спри! — изкрещя тя думата като заповед и в същия миг затвори уплашено очи.

Тялото й се сви в очакване на ужасната болка при пронизването на плътта от стоманата. Сетне Кризания чу стон и звън на меч, паднал на камък. Тя прималя от облекчение. Хълцайки, почувства, че пада.

Но сетне нечии стройни ръце я уловиха и задържаха; тънки и силни ръце я притеглиха и един тих глас триумфално изрече името й. Обгърна я топла чернота, давеше се в топла чернота, потъваше все по-надолу и по-надолу. И чу някой да мълви думи на странния език на магията.

Като паяци или гальовни ръце думите запълзяха по тялото й. Напевните думи ставаха все по-силни и по-силни, гласът на Рейстлин — все по-мощен и по-мощен. Проблесна сребърна светлина и сетне изчезна. Ръцете на мага се стегнаха около нея в екстаз, а тя се въртеше неспирно, уловена в този екстаз, носейки се заедно с него към чернотата.

Кризания го обгърна с ръце, сложи глава върху гърдите му и се остави да потъне в мрака. Докато пропадаше надолу, магическите думи се смесиха с гласа на кръвта й и с песента на камъните в Храма…

И заедно с всичко това се чуваше един дисонантен звук — дрезгаво, съкрушено стенание.

Тасълхоф Кракундел чу камъните да пеят и се усмихна сънливо. Спомни си, че беше мишка, когато припна през сребърната ивица, тогава камъните също пееха…

Тас изведнъж се събуди. Той лежеше на студения каменен под, покрит с прах и отломки. Земята под него отново започваше да трепери и да се люлее. По странното и непознато чувство на страх, което започна да расте у него, кендерът разбра, че този път боговете бяха пристъпили към решителни действия. Земетресението повече нямаше да спре.

— Кризания! Карамон! — извика Тас, но единственият отговор бе ехото на пискливия му глас, което отекна глухо в тръпнещите стени.

Кендерът се изправи със залитане на крака, пренебрегна тъпата болка в главата си и видя факлата, която все още гореше над тъмната врата, където бе влязла Кризания. Тази част от Храма, като че ли бе пострадала най-малко от конвулсивното движение на земята. „Магия“ , помисли си Тас разсеяно и влизайки вътре разпозна характерния магьоснически реквизит. Потърси някакви признаци на живот, но откри единствено страховитите създания, които се блъскаха неистово във вратичките на клетките си. Те знаеха, че скоро щеше да дойде краят на мъчителното им съществувание, но въпреки това не искаха да се разделят с живота си, колкото и ужасен да бе той.

Тас се огледа като обезумял. Къде бяха отишли всички?

— Карамон — каза той с немощен глас. Но не последва никакъв отговор. Единствено далечният тътен на треперещата земя ставаше все по-страшен и по-страшен. След това под мъждивата светлина на факлата пред вратата, Тас зърна проблясването на метален предмет в близост до едно писалище. Прекоси стаята и успя да стигне до него.

Ръката му стисна златната дръжка на гладиаторски меч. Облегна се на писалището за опора и се втренчи в изцапаното с кръв сребърно острие. Сетне вдигна нещо друго, което лежеше на земята до меча — бяло парче плат. Златната бродерия върху него изобразяваше символа на Паладин, който се виждаше смътно под слабата светлина на горящата факла. Върху пода бе очертан кръг от пепел. Може би някога тази пепел е била сребърен прах, но сега бе черна като сажди.

— Те са си отишли — каза Тас тихо на бръщолевещите създания в клетките. — Отишли са си… и сега съм сам.

Подът внезапно се повдигна и кендерът бе запратен на четири крака на земята. След това се чу страховит звук — сякаш нещо се разкъсваше и разцепваше — който бе толкова силен, че почти го оглуши и го накара да вдигне глава. Тас погледна нагоре в страхопочитание и видя таванът да се разтваря. Скалата изпука с грохот. Основата на Храма се разцепи.