Маргарет Вайс - Времето на близнаците

Това беше отворен ковчег с тяло, което може би някога бе принадлежало на млад човек. Но сега кожата му бе опъната върху костите като пергамент, а устата му зееше отворена в ням вик на ужас. Земята под краката й се люшна и тялото в ковчега подскочи безумно нагоре, поглеждайки я с празните си очни гнезда.

Кризания остана с отворена уста, но от гърлото й не излезе никакъв звук и по тялото й изби ледена пот. Тя обхвана глава с треперещите си ръце и стисна силно очи, за да се скрие от страховитата гледка. Целият свят започна да изчезва и сетне чу един тих глас.

— Ела, скъпа моя — рече гласът, който бе чувала в ума си. — Ела. Сега, когато си при мен, вече не те грози никаква опасност. Сътворените от черната магия на Фистандантилус същества не могат да те наранят, докато съм тук.

Кризания почувства как животът се връща в тялото й. Гласът на Рейстлин й донесе успокоение. Слабостта й отмина, земята спря да трепери, прахът се слегна. Светът потъна в мъртвешка тишина.

Изпълнена с благодарност, тя отвори очи. Застанал на известно разстояние от нея, Рейстлин я наблюдаваше изпод сянката на закачулената си глава, а очите му проблясваха под светлината на жезъла. Но дори и сега, с крайчеца на окото си тя виждаше гърчещите се тела в клетките. Потръпвайки отново, жрицата се опита да не откъсва очи от бледото лице на Рейстлин.

— Фистандантилус? — каза тя с пресъхналите си устни. — Той ли е построил това място?

— Да, това е неговата лаборатория — отвърна Рейстлин хладно. — Създадена е от него преди много, много години. Никой от свещениците не знае за нея. Той прокопал като червей скалите под Храма с голямото си магическо изкуство, изградил стълбища, тайни врати и направил заклинания, така че малцина да узнаят за тяхното съществуване.

Магът извърна лице към светлината и Кризания видя тънките му устни да се разтягат в сардонична усмивка.

— През годините той я показал на малцина. За тайната му знаели само шепа чираци. — Рейстлин сви рамене. — Но никой от тях не успял да разкаже за нея приживе. — Гласът му стана по-тих. — Но след това Фистандантилус допуснал грешка. Тъмният маг споделил тайната си и с един млад чирак. Той бил болнав, много умен и рязък на думи младеж, който забелязал и запомнил всеки завой и чупка от скритите коридори, изучил всяка дума от заклинанията, които откривали тайните врати и нощ след нощ преди заспиване си ги повтарял неуморно, поверявайки ги на паметта си. И ето ни тук, ти и аз, поне за момент незастрашени от гнева на боговете.

Рейстлин даде знак на Кризания да се приближи към него в дъното на стаята, където стоеше до едно богато украсено дървено писалище. На него лежеше заклинателна книга със сребърен обков, която бе чел преди идването й. Около писалището имаше кръг от сребрист прах.

— Правилно. Не откъсвай очи от моите. Така мракът не е толкова ужасяващ, нали?

Кризания не можа да отговори. Тя разбра, че още веднъж му е позволила да прочете в очите й повече, отколкото бе искала заради слабостта си. Затова сега поруменя и бързо извърна глава.

— А-аз просто се стреснах, това е всичко — каза жрицата. Но не можа да сдържи потръпването си, когато погледна назад към ковчега. — Какво е… или какво е било онова? — прошепна тя с ужас.

— Един от чираците на Фистандантилус несъмнено — отвърна Рейстлин. — Магът е изсмукал жизнената сила от тялото му, за да продължи собствения си живот. Той е правел това… често.

Рейстлин се покашля и очите му помръкнаха при спомена за някаква ужасна случка, а Кризания видя обикновено студеното му лице да се изкривява от болка и страх. Но преди да успее да го попита нещо, откъм вратата се чу трясък. Черният маг бързо възвърна самообладанието си. Той вдигна глава и погледна встрани от Кризания.

— А, влез, братко. Тъкмо си мислех за Изпитанието и естествено си спомних и за теб.

Карамон! Премаляла от облекчение, Кризания се извърна да поздрави грамадния мъж, знаейки, че неговото присъствие и добродушното му, приветливо лице ще й донесат повече сигурност. Но думите замряха на устните й и сякаш бяха погълнати от мрака, който стана още по-плътен след пристигането на война.

— И като си говорим за изпитания, радвам се, че ти си оцелял в твоето, братко — рече Рейстлин и сардоничната усмивка се върна на лицето му. — Там, където сме тръгнали, на тази дама — той погледна към Кризания, — ще й трябва телохранител. Не мога да ти опиша колко много означава за мен да имам някой, когото да познавам и на когото да вярвам.