Маргарет Вайс - Времето на близнаците

Обичта му го заслепяваше и очевидно бе заслепила и Кризания. Спомни си едни думи, казани някога от Танис: „Никога не ми се е случвало да видя нещо, направено от любов, да има лош резултат.“ Карамон изсумтя презрително. Е, винаги има първи път. Това пък беше любимата поговорка на Флинт. Първи път… и последен.

Но как точно щеше да убие брат си, Карамон не знаеше. И това не го тревожеше. Усещаше в себе си някакво странно чувство на покой. Разсъждаваше с учудваща яснота и логичност. Просто знаеше, че може да го направи. Нито пък Рейстлин щеше да успее да го спре, не и този път. Магическото заклинание за пътуване във времето щеше да изисква пълната концентрация на мага. Плановете му можеха да бъдат осуетени единствено от собствената му смърт.

„И следователно, каза си Карамон мрачно, трябва да живея.“

Той стоеше тихо и неподвижно, нито мускул не трепна по тялото му, не изрече нито дума, докато Арак и Рааг полагаха усилия да го облекат в доспехите му.

— Това не ми харесва — промърмори джуджето неведнъж, докато двамата с Рааг пристягаха каишките на Карамон. Спокойното и хладно изражение на исполина будеше у него тревога. Вместо това предпочиташе да го види как буйства като разярен бик. Единственият път, когато върху стоическото лице на Карамон проблесна искра на живот, бе моментът, в който Арак закопча късия меч на колана му. Грамадният мъж сведе поглед към безполезния реквизит и джуджето го видя да се усмихва горчиво.

— Дръж го под око — нареди Арак и Рааг кимна. — И нека да бъде далеч от другите, докато дойде време да излезе на арената.

Рааг кимна отново и поведе Карамон, чиито китки бяха все още вързани, надолу по коридорите към арената, където останалите очакваха реда си. Кийри и Ферагас хвърлиха кратки погледи към Карамон при появата му. Красивата жена-войн сви презрително устни и извърна хладно глава. Карамон срещна очите на Ферагас без да трепне. Собствените му очи нито умоляваха, нито търсеха оправдание. Ферагас очевидно не бе очаквал това. В началото чернокожият мъж изглеждаше объркан и след като размени шепнешком няколко думи с Кийри, той също му обърна гръб. Но Карамон забеляза, че раменете на мъжа са прегърбени и го видя да поклаща глава.

След това тълпата нададе рев и отмести поглед към онази част от арената, която се виждаше от неговото място. Беше почти пладне, Игрите бяха започнали точно по време на Високата стража. Слънцето сипеше лъчите си от небето, публиката — поспала няколко часа — беше многолюдна и в изключително добро настроение. По програма в началото имаше няколко предварителни боеве, които трябваше да събудят апетита на зрителите и да повишат градуса на напрежение. Но истинската атракция беше Финалният тур, който щеше да излъчи шампиона. Робът победител или щеше да спечели свободата си, или — в случая с Червения минотавър — щеше да се сдобие с несметни богатства, които да му стигнат до края на живота.

Съвсем разумно в началото Арак бе предвидил по-леки боеве, които дори изглеждаха комични. За целта си беше доставил няколко блатни джуджета. Той им даде истински оръжия, които те, разбира се, не знаеха как да използват, и ги изпрати на арената. Тълпата ревеше от възторг и се смееше до сълзи при вида на блатните джуджета, които се спъваха в собствените си мечове, мушкаха се ожесточено с дръжките на камите си или пък се обръщаха и побягваха с писък от арената. Естествено радостта на публиката не беше дори и наполовина толкова голяма, колкото тази на самите блатни джуджета, които накрая захвърлиха всички оръжия и се впуснаха в истински бой с кал. Накрая се наложи да ги изкарат от ринга насила.

Публиката ръкопляскаше, но мнозина започнаха да тропат с крака — добродушно, но и с известно нетърпение, — настоявайки да видят главната атракция. Арак остави това да продължи няколко секунди. Като истински професионалист по зрелищата, той знаеше, че това само ще усили възбудата им. И беше прав. Скоро цялата арена се тресеше от тропането, пляскането и скандирането на тълпата.

Именно затова никой сред публиката не почувства първия лек трус.

Карамон обаче го усети и стомахът му се сви, когато земята потръпна под краката му. Обзе го студен ужас. Това не беше страх от смъртта, а страх, че може да умре, преди да постигне целта си. Погледна с тревога към небето и се опита да си припомни всяка легенда, която бе чувал за Катаклизма. Доколкото си спомняше, катастрофата бе започнала няколко часа след пладне. Но над целия Крин бе имало земетресения, изригвания на вулкани и всевъзможни други природни бедствия, още преди огнената планина да се стовари върху Истар с такава сила, че след това да бъде залят от моретата.