Маргарет Вайс - Времето на близнаците

Тас премигна и се огледа. Старият елф бе изчезнал! Наистина ли беше тук преди малко, питаше се кендерът неспокойно. Вероятно, да, защото все още си спомняше думите му. Побиха го тръпки и се почувства объркан. Какво имаше предвид той? Всичко звучеше толкова странно. И какво искаше да каже Кризания, споменавайки, че е изпратена тук да умре?

След това кендерът се оживи. Нито един от тях не знаеше, че Катаклизъм няма да има. Нищо чудно, че Кризания се чувстваше тъжна и унила.

— Вероятно доста ще се ободри, когато разбере, че в крайна сметка светът няма да бъде унищожен — каза си Тас.

И след това кендерът чу далечни гласове да се издигат в песен. Шествието! Беше започнало. Тас почти извика от вълнение. Страхувайки се, че ще бъде открит, той бързо запуши устата си с ръце. След това надзърна за последен път към Кризания. Тя стоеше там безнадеждна и унила и се отдръпна уплашено, когато чу музиката. Поради голямото разстояние песента звучеше остро, пискливо и неприятно. Лицето й бе толкова мъртвешки бледо, че за миг Тас се притесни, но сетне видя устните й да се свиват, а очите й да помръкват. Жрицата се взираше някъде с невиждащи очи, сключила ръце пред себе си.

— Скоро ще се почувстваш по-добре — каза й тихо Тас и се дръпна назад, за да извади магическото приспособление от кесията си. Когато то се озова в ръцете му, кендерът седна и зачака.

Шествието продължаваше цяла вечност, поне от гледна точка на Тас. Той се прозя. Важните мисии определено бяха скучни, реши кендерът с раздразнение и с надеждата, че някой ще оцени какво е преживял, когато всичко свърши. Страшно му се искаше да почовърка в магическото приспособление, но Рейстлин бе набил в главата му да не се занимава с него , докато не дойдеше подходящия момент и после да следва указанията до последната буква . Толкова напрегнат беше погледът на мага и толкова студени нотки имаше в гласа му, че посланието му достигна до ума на Тас въпреки нехайната му кендерска природа. Затова сега той седеше с магическия предмет в ръцете си и не смееше дори да помръдне.

И тъкмо когато отчаянието му започна да взима връх над него (и левият му крак постепенно започна да става безчувствен), пред залата гръмна хор от красиви гласове. През завесите бликна ярка светлина. Кендерът се бореше с любопитството си, но накрая не издържа. Само едно кратко надзъртане! В края на краищата той никога не беше виждал Царя-жрец. Каза си, че все пак трябва да е наясно какво става там и надникна отново през пролуката в завесите.

Светлината почти го заслепи.

— Велики Реоркс! — промърмори кендерът, закривайки очите си с ръце. Спомни си как веднъж като дете бе гледал слънцето, опитвайки се да установи дали то наистина е гигантска златна монета и ако е така, как би могъл да я вземе от небето. След това три дни лежа в леглото със студени марли върху очите.

— Чудя се как ли го прави? — попита Тас, осмелявайки се да надзърне между пръстите си. Той се втренчи в сърцето на светлината, точно както бе направил със слънцето. И видя истината. Слънцето не беше златна монета. Царят-жрец бе просто човек.

Кендерът не изпита ужасния потрес на Кризания, когато бе видяла истинския човек, скрил се зад една илюзия. Причината беше може би в това, че Тас нямаше никакви предубеждения как би трябвало да изглежда Царят-жрец. Кендерите не изпитваха никакво страхопочитание пред никого и пред нищо (макар че Тас трябваше да признае с ръка на сърце, че се бе почувствал малко странно в присъствието на рицаря на смъртта, лорд Сот). Затова той беше само малко изненадан, когато откри, че най-святият Цар-жрец бе просто човек на средна възраст, оплешивяващ, с воднистосини очи и поглед на ужасена сърна, заплела се в шубрака. Тас бе изненадан и разочарован.

— Значи преживях всичко това напразно — мислеше си кендерът с раздразнение. — Няма да има никакъв Катаклизъм. Не мисля, че този човек може да ме ядоса дотолкова, че да го замеря дори с някой пирог, да не говорим пък за цяла огнена планина.

Но Тас нямаше какво друго да прави и освен това изгаряше от нетърпение да пусне в действие магическото приспособление. Затова реши да остане на поста си, да наблюдава и да слуша. Може би все пак нещо щеше да се случи. Опита се да зърне Кризания, да види как тя гледа на това, но ореолът от светлина около Царя-жрец бе толкова ярък, че в залата не можеше да се види нищо друго.

Върховният свещенослужител тръгна към олтара, хвърляйки погледи вляво и вдясно. Тас се питаше дали Царят-жрец ще види Кризания, но очевидно този човек бе заслепен от собствената си светлина, защото очите му просто минаха покрай нея. Когато стигна олтара, той не падна на колене и не се впусна в молитви, както бе направила жрицата. Тас си мислеше, че ще постъпи именно така, но вместо това Царят-жрец поклати гневно глава и остана прав.