Маргарет Вайс - Времето на близнаците

Вятърът навън виеше и пищеше, но не толкова силно, колкото страдащата душа на Карамон. Отпаднал, измъчван от гадене, ледени тръпки и остри болки, големият войн напълно изгуби представа какво се случва около него. Той не видя жеста на Арак, нито усети как Рааг го сграбчва с грамадните си ръце. Не почувства дори и ремъците, които стегнаха около китките му…

Едва по-късно, когато слабостта и ужасът отминаха, Карамон дойде на себе си, откривайки къде се намира. Беше хвърлен в малка килия без прозорец, дълбоко под земята, вероятно точно под арената. Рааг тъкмо захващаше една верига към железния му нашийник, а другият й край прикова към каменната стена. След това великанът-човекоядец го блъсна на пода и провери кожените ремъци около китките му.

— Не ги стягай твърде много — чу Карамон предупредителния глас на джуджето, — утре му предстои да се бие…

Разнесе се далечен грохот на гръмотевица, който достигна дори в дълбокото подземие. При този звук Карамон с надежда вдигна глава. „Не можем да се бием в такова време…“

Джуджето се ухили, излизайки след Рааг през дървената врата. То понечи да я затвори, но после подаде глава през нея и като видя изражението върху лицето на Карамон, разтърси радостно брада.

— О, между другото. Фистандантилус каза, че утре денят ще бъде прекрасен. Ден, който всички на Крин дълго ще помнят…

Вратата се затвори с трясък и след това беше заключена.

Карамон остана сам в гъстия студен мрак. Умът му беше чист и спокоен. Слабостта и потресът го бяха лишили от чувство или емоция. Беше сам. Дори и Тас си беше отишъл. Нямаше към кого да се обърне за съвет, нямаше кой да взема решенията вместо него. И тогава той реши, че не се нуждае от никого. Не и при взимането на решенията. Сега знаеше и разбираше… именно затова маговете го бяха изпратили в миналото. Те знаеха истината. Но искаха той да я научи сам. Неговият близнак беше изгубен и никога нямаше да бъде върнат към пътя на доброто.

Рейстлин трябваше да умре.

Никой не спа в Истар през онази нощ.

Яростта на бурята се усили, сякаш искаше да унищожи всичко по пътя си. Воят на вятъра напомняше стенанието на зъл дух и се чуваше непрекъснато, въпреки непрестанния тътен на мълниите. Назъбени светкавици танцуваха по улиците и дърветата експлодираха при огненото им докосване. Ледените късове на градушката трещяха и подскачаха по паважа, събаряха керемиди и камъни от къщите, разбиваха и най-дебелото стъкло, след което вятърът и дъждът връхлитаха в домовете като свирепи завоеватели. По улиците ревяха водите на истински потоп, който отнасяше сергиите, загражденията за роби, каруци и талиги.

И въпреки това нямаше пострадали.

Сякаш самите богове в този последен час бяха прострели ръце над живите същества, надявайки се, умолявайки ги да се вслушат в предупрежденията.

Призори бурята спря. Светът изведнъж потъна в дълбока тишина. Боговете чакаха, затаили дъх, за да не пропуснат да чуят дори и най-слабия вик, който можеше все още да спаси света.

Слънцето се заиздига по бледосиньото, воднисто небе. Нито една птичка не го поздрави, нито пък се чу шумоленето на листа на утринния ветрец, защото такъв нямаше. Въздухът беше неподвижен и мъртвешки спокоен. Пушекът от тлеещите дървета се издигаше към небесата съвършено прав, а водите от наводнението спадаха бързо, сякаш се оттичаха в някаква огромна шахта. Хората изпълзяха от домовете си и не вярваха на очите си, че разрушенията не са по-големи, а след това, изтощени от безсънната нощ, се върнаха в леглата си.

Едно-единствено същество в Истар обаче бе спало непробудно през тази ужасна нощ. Всъщност събуди го внезапно настъпилата тишина.

Както Тасълхоф Кракундел обичаше да разказва, той бе разговарял с призраци в Тъмната гора, срещал се беше с няколко дракона (бе летял на два от тях), веднъж бе дошъл много близко до прокълнатата Шойканска гора (като при всеки следващ разказ близостта нарастваше), случи се дори да счупи една драконова сфера и накрая бе лично отговорен за разгрома на Тъмната царица (с известна странична помощ). Една обикновена гръмотевична буря или по-точно едно нейно подобие като това от миналата нощ, не можеше току-така да го уплаши и още по-малко да смути съня му.

Беше съвсем просто да се добере до магическото приспособление. Тас поклати глава, мислейки си за наивността на Карамон, който напразно се гордееше с находчивостта на скривалището си. Той съзнателно се беше въздържал да каже на исполина, че всяко двойно дъно с лекота можеше да бъде открито от всеки кендер, навършил тригодишна възраст.