Маргарет Вайс - Времето на близнаците

Но не това накара кендера да отвори широко очи. Кризания беше променена! Нямаше ги обикновените, аскетични одежди. Нямаше я и строгата прическа. Тя беше облечена както и другите жрици в бяла мантия, която обаче беше украсена с пищни бродерии. Ръцете й бяха голи, макар около една от тях да имаше тънка златна лента, която подчертаваше чистата белота на кожата й. Косите й падаха надолу като вълни и обгръщаха раменете й в пухкава мекота. По страните й имаше лека руменина, а очите й бяха топли и се взираха в черната фигура срещу нея, която беше с гръб към Тас.

— Хм — рече кендерът с интерес. — Тика беше права.

— Не зная защо дойдох тук — чу Тас да казва Кризания малко по-късно.

„Аз пък зная“, помисли си той развеселен, долепяйки ухо за ключалката, за да чува по-добре.

Младата жрица продължи:

— Винаги съм изпълнена с надежда, когато идвам при теб, но всеки път си тръгвам потисната и нещастна. Смятам да ти покажа пътя на правдата и на истината и да ти докажа, че само и единствено ако следваме този път, можем да се надяваме да донесем мир на света. Но ти винаги обръщаш думите ми наопаки.

— Ти сама си задаваш въпроси — дойде отговорът на Рейстлин и отвътре се чу шумолене, сякаш магът се приближи към жената. — Аз просто отварям сърцето ти, за да можеш да ги чуеш. Сигурен съм, че Елистан е противник на сляпата вяра…

Тас долови саркастичните нотки в гласа на мага, но те очевидно останаха незабелязани за Кризания, защото тя му отговори бързо и искрено.

— Разбира се. Той ни насърчава да поставяме нещата под съмнение и често ни дава примера със Златна луна… за това как нейните въпроси довели до завръщането на истинските богове. Но резултатът от въпросите трябва да бъде по-голяма яснота, а твоите въпроси само ме правят по-объркана и нещастна!

— Колко добре познавам това чувство — прошепна Рейстлин толкова тихо, че Тас почти не бе сигурен какво точно е казал. Кендерът обаче, чу Кризания да се размърдва на стола си и бързо надникна, рискувайки да пропусне отговора й. Сега магът беше съвсем близо до нея и бе хванал ръката й над лакътя. След тези думи на Рейстлин, жрицата се наведе към него и импулсивно сложи длан върху ръката му. Когато тя заговори, в гласа й имаше толкова много надежда, любов и радост, че на Тас му се стори, че топлината й го залива целия.

— Искрен ли си в това, което каза? — попита Кризания. — Докоснаха ли нещо в теб моите немощни слова? Не, не извръщай глава! Виждам по лицето ти, че си мислил и разсъждавал над тях. Ние с теб си приличаме. Разбрах това още първия път, когато те срещнах. А! Отново се усмихваш, подиграваш ми се. Добре, давай. Аз зная истината. Ти ми каза същото нещо, когато те посетих в Кулата. Каза, че съм амбициозна като теб. Мислех над това и смятам, че си прав. Амбициите ни приемат различни форми, но може би не са толкова различни, както си мислех някога. Ние и двамата водим самотен живот и сме отдадени на мисията си. Не откриваме сърцата си пред никого, дори и пред онези, които могат да ни бъдат най-близки. Ти се обграждаш с тъмнина, но, аз видях у теб нещо повече от нея, Рейстлин. Топлината, светлината…

Тас бързо доближи око до ключалката. „Сега той ще я целуне, помисли си кендерът полудял от вълнение. Това е прекрасно! Нямам търпение да разкажа на Карамон!“

— Хайде, глупако! — поучаваше той Рейстлин нетърпеливо, докато магът седеше там, държейки Кризания за ръцете. — Как успява въобще да устои? — мърмореше кендерът, виждайки леко разтворените устни и блестящите очи на младата жена.

Изведнъж Рейстлин пусна Кризания, извърна се и се изправи рязко.

— По-добре си върви — каза й той дрезгаво. Тас въздъхна и се дръпна възмутен от вратата. Сетне се облегна на стената и поклати глава.

От стаята на мага се чу кашлица, дълбока и раздираща, и след това нежният глас на Кризания, изпълнен със загриженост.

— Не е нищо сериозно — каза Рейстлин, отваряйки вратата. — Не се чувствам добре от няколко дни. Не можеш ли да се досетиш за причината? — попита той и задържа вратата наполовина отворена. Тас стоеше, опрял гръб в стената, за да не го видят и в същото време не желаеше да прекъсне или да изпусне нещо. — Не си ли го почувствала досега?

— Да, почувствах нещо — прошепна Кризания, притаила дъх. — Но какво имаш предвид?

— Гневът на боговете — отвърна Рейстлин и за Тас стана очевидно, че това не беше отговорът, който Кризания се бе надявала да чуе. Магът не забеляза това и продължи. — Яростта им пулсира върху мен, сякаш слънцето се приближава все по-близо и по-близо до тази окаяна планета. Може би затова се чувстваш потисната и нещастна.