Маргарет Вайс - Времето на близнаците

— Това го нямаше в доклада — рече Кварат и се вгледа строго в младия мъж.

— Не — призна дяконът и се изчерви. — А-аз… всъщност не исках да споменавам писмено… нещо, което касае магьосника. Нещо, което той може след това да прочете…

— Да, май не те упреквам за решението ти — промърмори Кварат. — Много добре, можеш да си вървиш.

Дяконът кимна, поклони си и се върна с благодарност в килията си.

Кварат обаче не си легна още дълги часове. Той седеше в кабинета си, препрочитайки доклада отново и отново. След това въздъхна.

— Вече съм станал като Царя-жрец и се плаша дори и от сянката си. Ако Фистандантилус иска да ме унищожи, той може да направи това за секунди. Трябваше обаче да се досетя, че това не е неговият стил. — Най-накрая Кварат се изправи. — И все пак, той беше при нея тази вечер. Питам се какво ли означава това? Може би нищо. Може би човешкото в него е повече, отколкото съм си мислел. И със сигурност тялото, с което се е явил пред младата жрица, е било по-добро от онази развалина, която влачи.

Елфът се усмихна мрачно на себе си, докато оправяше писалището си. Накрая прибра на сигурно място и доклада на дякона.

— Годишните празници наближават и затова ще пропъдя всички тези мисли от ума си, докато свършат. В крайна сметка никак не е далече времето, когато Царят-жрец ще призове боговете да изкоренят злото от лицето на Крин. И тогава гневът им ще запрати Фистандантилус и последователите му в мрака, който ги е родил.

Той се прозя и се протегна.

— Но преди това ще се погрижа за лорд Онигион.

Съдбовната нощ беше към края си. Зората обагри небето, докато Карамон лежеше в килията си, загледан в дрезгавата светлина. Утре отново щеше да излезе на арената, за първи път след „нещастния случай“.

Животът не беше никак приятен за големия войн през последните няколко дни. На пръв поглед нищо не се беше променило. Другите гладиатори бяха отколешни участници в Игрите — или повечето от тях — и отдавна бяха свикнали с правилата им.

— Системата не е лоша — бе казал Ферагас, свивайки рамене, когато Карамон го срещна на другия ден след завръщането му от Храма. — И определено си има своите предимства пред това хиляди мъже да се избиват по бойните полета. Ако да речем пък някой благородник се почувства оскърбен от друг, враждата им се решава тайно, без никаква публичност и в крайна сметка всички остават доволни.

— С изключение на онзи невинен човек, който умира заради кауза, за която не го е грижа или дори не е чувал за нея! — отвърна Карамон гневно.

— Не се дръж като дете! — изсумтя Кийри, докато лъскаше една от сгъваемите си ками. Ти самият си казвал, че си бил наемен войник. Интересуваше ли се тогава каква е каузата, за която се биеш? Не си ли се сражавал и убивал просто, защото си бил добре платен? И щеше ли да се биеш, ако не е било така? Не виждам каква е разликата?

— Разликата е, че тогава имах избор! — отговори Карамон навъсено. — И знаех каква е каузата, зад която заставам! Никога не бих приел да се бия за несправедлива кауза! Колкото и пари да ми дават за това! И брат ми смяташе същото. Той и аз… — Грамадният войн изведнъж замълча.

Кийри го погледна някак странно, сетне поклати глава и се ухили.

— Освен това — добави тя, — този нов момент за теб ще бъде като пикантна подправка и винаги ще те държи под истинско напрежение. Отсега нататък ще се биеш по-добре. Ще видиш.

Докато лежеше в полумрака, Карамон си мислеше за този разговор и се опитваше да си обясни нещата по своя бавен и методичен начин. Може би Кийри и Ферагас бяха прави. Навярно той наистина се държеше като малко дете, заронило сълзи за това, че красивата, лъскава играчка, с която е обичало да си играе, изведнъж го е порязала. Но както и да погледнеше на нещата, не можеше да намери оправдание за случилото се. Човек трябваше да има избор и правото да реши как да живее и как да умре. Никой не можеше да определя това вместо него.

И след това, малко преди зазоряване, върху Карамон като че ли се стовари някаква смазваща тежест. Той се надигна, облегнат на лакът и втренчи невиждащите си очи в сивата каменна стена. Ако наистина беше така, ако всеки човек имаше право на избор, какво означаваше станалото с брат му? Рейстлин бе направил своя избор — да тръгне по пътя на мрака вместо по този на светлината. Имаше ли право Карамон да се опитва да го отклони от този път?

Мислите му се върнаха към онези дни, за които неволно си спомни, докато разговаряше с Кийри и Ферагас. Това бяха дните преди Изпитанието, най-щастливите в живота му. Дните, в които той и брат му бяха служили като наемници.