Маргарет Вайс - Времето на близнаците

Единственият й отговор беше един съкрушен стон.

Усмивката на Рейстлин стана още по-широка.

— Кажи ми — настоя той.

— Човек — каза със запъване Кризания, взирайки се потресена в Царя-жрец. — Просто един човек. Той изглежда уморен и… и уплашен. Кожата му е отпусната, не е спал от месеци. Светлосините му очи се стрелват ту насам, ту натам със страх… — Изведнъж тя осъзна какво бе изрекла. Чувствайки натрапчиво близостта и топлината на силното му гъвкаво тяло под меките черни одежди, Кризания се отскубна от ръцете му.

— Каква беше тази магия, която ми направи? — попита тя гневно и се изправи срещу него.

— Нямаше никаква магия, Преподобна дъще — отвърна Рейстлин тихо. — Просто вдигнах магическата завеса, която той е спуснал над себе си от страх. Именно този страх ще доведе до неговото разобличаване и до гибелта на света.

Кризания се взираше в него като обезумяла. Искаше й се той да я лъже, копнееше думите му да се окажат лъжа. Но сетне разбра, че дори да беше така, едва ли щеше да има голямо значение. Защото вече нямаше да може да залъгва себе си.

Объркана, смутена и уплашена, Кризания се обърна и побягна през залата за аудиенции, полузаслепена от сълзите си.

Рейстлин я изпрати с поглед. Тази победа не му донесе нито въодушевление, нито задоволство. В крайна сметка не бе постигнал повече, отколкото бе очаквал. Сядайки отново до огъня, той си избра портокал от купата с плодове на една близка масичка и разсеяно обели кората, взирайки се замислено в пламъците.

Още един човек забеляза бягството на Кризания от залата. Той наблюдаваше и Рейстлин, как изсмуква първо сока и после поглъща месестата тъкан на плода.

Пребледнял от гняв и може би не по-малко уплашен от Царя-жрец, Кварат излезе от залата за аудиенции, прибра се в покоите си и остана да крачи там до идването на зората.

Нощта, в която всички праведни свещеници напуснаха Крин, остана в историята под името Съдбовната нощ. Къде точно отидоха те и каква бе после съдбата им, не уточняват дори и Хрониките на Астинус. Някои казват, че били видени през мрачните и жестоки дни на Войната на Копието, триста години по-късно. Много са елфите, които са готови да се закълнат във всичко най-свято, че Лоралон — най-великият и най-благочестивият сред елфическите свещеници — бродел опечален по изтерзаните земи на Силванести и благославял усилията на онези, които се опитвали да въздигнат страната отново.

Но за повечето хора на Крин заминаването на праведните свещеници остана незабелязано. Тъй или иначе тази нощ наистина се оказа съдбовна в много отношения.

Кризания побягна от залата за аудиенции объркана и уплашена. Объркването й беше лесно обяснимо. Тя бе видяла най-великия сред хората, Царя-жрец, върховния свещенослужител, почитан дори от свещениците на своето време, като уплашено човешко същество, което се боеше от сянката си, криеше се зад магически заклинания и оставяше други да управляват вместо него. Всичките й съмнения и опасения за правотата на Църквата и мисията й на Крин се върнаха.

А от какво точно се боеше, тя не можеше или не желаеше да определи.

Веднага щом излезе от залата, младата жрица се залута по коридорите като слепец без никаква идея къде точно отива или какво прави. Сетне се сви в един ъгъл, изплака сълзите си и намери сили да дойде на себе си. Засрамена от това, че за кратко е изгубила самообладание, тя веднага се досети какво е нужно да направи.

Трябваше да намери Денубис и това щеше да докаже, че Рейстлин греши.

Кризания тръгна по пустите коридори, огрени от бледото сияние на Солинари, към стаята на Денубис. Историята за изчезващите свещеници не можеше да бъде вярна. Всъщност жрицата никога не беше вярвала на старите легенди за Съдбовната нощ, гледайки на тях по-скоро като на приказки за деца. Отказваше да повярва и сега. Рейстлин… просто не беше прав.

Тя бързаше все нататък, без да се спира, защото знаеше пътя добре. Бе посещавала Денубис няколко пъти в покоите му, за да обсъждат въпроси от теологията и историята или просто да послуша разказите за родната му страна. Когато стигна, почука на вратата му.

Отговор не последва.

— Заспал е — каза си Кризания, подразнена от тръпките, които разтърсиха тялото й. — Разбира се, часът на Нощната стража вече е превалил. Ще дойда пак сутринта.

Тя почука отново и дори извика тихо:

— Денубис!

Отново нямаше отговор.

— Ще дойда пак. В края на краищата са изминали само няколко часа, откакто го видях за последно — продължи да говори тя на себе си, но в същото време ръката й леко натисна дръжката на вратата. — Денубис? — прошепна Кризания, а сърцето й сякаш туптеше в гърлото. Стаята беше тъмна, защото гледаше към вътрешния двор и не допускаше светлината на луната. За миг младата жрица изгуби непоколебимостта си. — Това е нелепо! — упрекна се тя, представяйки си смущението на Денубис, както и своето собствено, ако свещеникът се събудеше и я видеше да се промъква в килията му посред нощ.